— Май е време да тръгваме…
Потърсиха домакина, за да се сбогуват. Зиновиев ги попита направо дали са „изчукали някоя мацка“, но шведът не искаше да продължава разговора и само благодари за поканата. Калуст стори същото. Сетне, без да кажат нищо повече, двамата минаха през тълпата и се отправиха към изхода.
Точно когато минаваха през портата, Калуст спря и се плесна по челото.
— О, не! — възкликна намръщено той. — Забравих си кърпичката.
— Къде?
— В тоалетната — Кимна на спътника си. — Изчакайте ме тук, веднага се връщам.
Преди Емануел да успее да отговори, арменецът вече бе изчезнал сред гостите в градината. Калуст вървеше бързо и уверено като ловно куче, надушило плячка, но следата не го поведе към голямата къща, най-малко пък към тоалетните, където уж бе забравил кърпичката си. Потърси домакина и го откри на същото място, където се бяха сбогували преди минута.
— Още ли сте тук? — запита учудено Зиновиев. — Мислех, че сте си тръгнали.
Гостът източи врат, опитвайки се да стигне възможно най-близо до ухото на великана.
— Помните ли онази французойка, която ми представихте преди малко?
Домакинът повдигна гъстите си вежди, изненадан от въпроса.
— Проститутката от Париж? Да, защо?
Преди да отговори, Калуст неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че шведският му приятел не го е последвал. Градината гъмжеше от народ, но Емануел Нобел не се виждаше никъде, което накара арменеца почти да въздъхне от облекчение. Обърна се към едрия мъж и се повдигна на пръсти в опит да прошепне нещо в ухото му.
— Отседнал съм в стая 201 на грандхотела — каза тихо той, защото се боеше някой да не го чуе. — Може ли да я пратите при мен тази нощ?
VIII.
ВЪЛНИТЕ НА НЕСПОКОЙНОТО МРАМОРНО МОРЕ яростно се разбиваха във вълнолома. Бяха високи, но не можеха да го достигнат. Въпреки оглушителния шум Калуст остана съсредоточен в текста. Седеше на една пейка на брега точно там, където Босфорът започваше своя път към Черно море, без да забелязва случващото се наоколо; дори пискливото, меланхолично крякане на чайките не можеше да го разконцентрира.
— Après… que… l’on… a… vue… — шепнеше си той, докато пишеше. — Vue? — запита се колебливо. — Или пък vu? Мъжки род е, значи vu. — Задраска буквата е и остана vu. Сетне отново започна да пише:… sur… les… plateaux… désolés… de… la… péninsule… d’Apcheron… le… pétrole…[36]
Младият инженер бе решен да напише статия на добър, дори перфектен френски, затова се опитваше да мисли на чуждия език, докато пише, както се бе научил в Марсилия. Бе открил, че именно тук, на крайбрежната улица на Пера, между градската глъчка на Константинопол зад гърба му и кроткото плискане на морските вълни пред него, се вдъхновява най-силно. Ето защо реши да прекара следобеда на тази пейка заедно с бележките от пътуването си и арменско-френския речник.
Спря да пише и тихо прочете написаното до момента. Хареса му, въпреки че бе открил две несъгласувания по род, които веднага поправи. Знаеше, че френският език е безкомпромисен в съгласуването, затова внимаваше за грешки; не искаше да става за срам пред мадмоазел Дюпре, когато тя прочете текста. Бившата му учителка, с която редовно си пишеше, вече бе завършила образованието си в Сорбоната и му бе съобщила, че си е намерила работа в издателската къща Librairie Hachette et Compagnie в Париж. Когато той отговори на писмото ѝ и ѝ разказа за приключенията си в земята на петрола, мадмоазел Дюпре се въодушеви и предложи на бившия си подопечен да напише статия за списание, с което работеше.
Точно по този текст работеше Калуст сега. След като прочете написаното, той погледна бележките си и отново се захвана с текста:… s’élancer… dans… les… airs… en… jets… bruyants…, il… reste… à… le… suivre…[37]
Край брега отекна музиката на тромпет, свирещ военен марш, който пригласяше на ритмичното тракане на копита по калдъръма.
Арменецът можеше да се откъсне от морето, чайките и градския шум, но не бе в състояние да се концентрира при подобна врява, която бе нетипична за този квартал.
Думите тутакси се изпариха от ума на смутения от тромпета и конете Калуст. Обърна се назад, за да се опита да разбере какво става. Кавалерийският отряд от войници в елегантни и блестящи парадни униформи току-що бе пресякъл моста на Златния рог от страната на Сарайбурну и се приближаваше в тръс. В средата, обградена от конниците, се движеше открита черна кола, в която се возеха няколко души, очевидно важни особи — двама мъже в униформи, окичени с медали по гърдите, и една жена, европейка, в дантелена рокля и с жълто чадърче в ръка.