— И сега какво? — попита Верон. Тя бе прагматична жена и първа се отърси от еуфорията, обзела всички. — За какво е всичко това?
Съпругът ѝ се възмути от въпроса.
— За какво ли? — повтори той, разнасяйки списанието като трофей. — Ами за… за да го покажем на приятелите си! Цял Константинопол ще научи за постиженията на моя син!
И той се зае да осъществи заканата си. Поръча от Париж хиляда екземпляра от списанието и ги разпространи в столицата и околностите, подарявайки на приятели, клиенти, дипломати, снабдители и на всички, които искаше да впечатли. Привличаше вниманието им към чудесния френски език, сякаш самият той го говореше свободно, и непрестанно хвалеше новостите, които статията представяше.
— Кажете, синът ми не е ли умник?
Гордостта на баща му от публикуването на статията имаше интересно въздействие върху Калуст — накара го да слезе на земята. Все пак нямаше нужда да се вдига такава врява. Истерията, която съпътстваше превзетите хвалебствия от страна на баща му, малко го смути и дори засрами. В крайна сметка това бе просто статия пътепис, публикувана във френско списание, нищо повече. Все пак не бе изобретил динамита.
Статията просто видя бял свят и това бе всичко.
Точка.
Следващото писмо на мадмоазел Дюпре опроверга прогнозите на Калуст. Бившата му учителка по френски предаде приятното впечатление, което статията бе породила у издателя, за когото тя работеше, и за изненада на арменеца, същият този човек му бе задал въпрос, на който чакаше отговор. Мосю Ашет, пишеше тя, би искал да знае дали авторът на интересната статия има готовност да напише книга за пътуването си из Южен Кавказ — регион, който не бе познат на френските читатели.
Това предложение потвърди убеждението на Вахан, че синът му се намираше на прав път. Колко младежи на неговата възраст, на всичко отгоре от Константинопол, получаваха предложение да пишат книга за толкова важно европейско издателство? Какво друго доказателство му бе нужно?
Други мисли обаче минаваха през главата на Калуст, макар че не ги споделяше. Младият инженер осъзна, че статията в Revue des deux mondes, въпреки че наистина бе постижение за човек на неговата възраст, не беше, нито можеше да бъде някаква цел сама по себе си, а инструмент към друга такава — книгата. Така трябваше да гледа и на следващия проект, който му бе възложен — само средство, за да постигне нещо още по-голямо.
Запретна ръкави и прекара почти година в писане. Щом бе подходил толкова отговорно към обикновена статия, представете си към цяла книга! Обаче Калуст нито за миг не забрави, че текстът, който пишеше, също бе само инструмент. Публикуването на книгата нямаше просто да повдигне самочувствието и да задоволи суетата му, нито да даде повод баща му да се хвали пред клиенти и приятели. Залогът бе много по-голям. Разказаните истории и сведенията, които разкриваше във всяка глава, трябваше да отворят правилните врати пред него.
Също като при статията, но сега с особено усърдие, Калуст прочете текста безброй пъти, като проверяваше словореда и следеше за непринуден изказ на френски; езикът не му бе роден, но той започваше да го владее все по-добре. Тъй като не се доверяваше напълно на собствената си преценка, той помоли двама французи също да прочетат ръкописа — дипломат от френската легация и професор, който преподаваше във френския лицей „Галата Сарай“. Едва след като получи техните дребни забележки, с които веднага се съобрази, се осмели да го изпрати в Париж.
Колетът, който получи в края на 1891 година, съдържаше красиво издание от над триста страници, включително картите и бележките, със сива велурена корица, върху която със златни букви бе изписано заглавието La Transcaucasie et le Bakou: souvenirs de voyage [41]. Калуст изпита огромна гордост. Творбата му бе толкова красива! Той се любува на книгата така, както художник съзерцава своята картина; бе опиянен от думите, дошли от неговото съзнание, които сега бяха отпечатани на толкова много страници. Но това вече не беше онази еуфория, която бе изпитал при излизането на статията в Revue des deux mondes. Нима това не бе знак, че се е превърнал в автор, който добре познава света?
Баща му реагира с присъщия за него ентусиазъм, макар и този път по-умерен. Похвали се на всеки срещнат, разбира се, но доказателството, че този път не се бе зареял в облаците, бе броят книги, които поръча от издателството. Сто. Това бе голяма поръчка, но все пак не можеше да се мери със зашеметяващите хиляда екземпляра от списанието, в което бе публикувана статията на сина му.