— Ама, разбира се! — възкликна Верон с неприкрита злоба. — С всички килими, които си му подарил! Да не говорим за рушветите! Човекът сигурно е забогатял благодарение на нас!
— А ние — благодарение на него! — отбеляза съпругът ѝ със сурово изражение и премерена строгост в гласа. — Не забравяй, жено, че именно той представи нашите килими в двореца! Заради него клиентите ни се умножиха стократно и сега всички искат от нашата стока! Ние зареждаме двореца, а това е най-добрата реклама в цялата империя. Ето защо не трябва да плюем в ръката, която ни храни.
— Прав си — призна стопанката на дома, която всъщност не се оплакваше от благата, които това взаимноизгодно приятелство им предоставяше.
— Да не забравяме, че по съвет на Салим бей султанът ме назначи за валия на Трабзон и ми повери събирането на данъци в Месопотамия.
— В замяна на много рушвети…
— Това няма значение! — Вахан махна с ръка наоколо, сякаш за да покаже къщата. — Всичко това, което имаме, също дължим на Салим бей. Добре е да го запомниш. Рушветът е справедлив армаган за всички услуги, които му дължим!
Верон сведе глава.
— Прав си.
След като усмири жена си и утвърди авторитета си, Вахан пое дълбоко дъх и възвърна господарския си маниер. Не беше обичайно подобни въпроси да се обсъждат с жени, но в такива ситуации той се бе научил да се доверява на преценката на Верон. Тази жена сякаш притежаваше особен нюх към сделките и само глупак Не би се допитал до нея.
— Добрият Салим бей ми предложи сделката с керосина — обяви той. — Изключителни права за султанския сарай.
Верон повдигна вежди с недоверие. Също като съпруга си, тя добре знаеше, че никой в двореца, като се започне от приятеля му Салим бей, не предлага нищо даром.
— Колко иска?
— Депозит от пет хиляди турски лири и петнадесет процента от печалбата.
В салона настъпи тишина.
Седнал на своето килимче от агнешка кожа, Калуст се стараеше да остане незабелязан, докато следи разговора. Приказките за бизнес го очароваха, но не биваше да го забележат, за да не го отпратят като слугите.
— Пет хиляди турски лири са много пари — бавно отбеляза Верон. — Как ще ги намерим?
— Ще продадем имота в Кадъкьой — предложи Вахан. — Имаме хиляда лири, нали? Продажбата ще ни осигури още две хиляди. Останалите две ще взема от банките в Константинопол — Той вдигна безпомощно рамене. — Ще останем без пукната пара, разбира се, но рискът си струва.
Погледът на Верон се спря върху пламъка, който все още гореше на върха на памучния фитил.
— Не знам… — поколеба се тя. — Това са много пари.
— Не смяташ ли, че сделката е добра?
Жената присви очи, докато размишляваше по въпроса. Това бе важно решение и преди да се произнесе, трябваше да научи повече.
— Какво точно представлява тази сделка? — поинтересува се тя, като махна с ръка към лампата. — Изключителни права за внос на тази дрънкулка? Това ли е?
Съпругът нервно се разсмя.
— Не е лампата — отбеляза той. — Керосинът. Салим бей ни предлага права за продажба на керосин на султана. Освен това петте хиляди лири отиват към личните финанси на султана. Самият Салим бей ще се задоволи с петнадесетте процента.
Верон изглеждаше заинтригувана, но все още не разполагаше с достатъчно информация, за да вземе крайното решение.
— Какво всъщност представлява керосинът? — попита тя. — Откъде се добива?
— Керосинът е дериват на едно масло, което се добива от скалите. Оттам идва и името му — „масло от камък“[4]. Камък на гръцки е петра. Масло от камъка. Днес има по-модерна дума — петрол. Изглежда, големи количества от него са открити в Америка.
— И ти ще купуваш това масло от Америка?
— Разбира се! Ако бизнесът потръгне, ще стана официален представител на най-големия американски износител „Станд Ойл“, което ще…
— „Стандарт Ойл“ — поправи го тъстът.
— Точно така — Вахан постави пръст под десния си клепач и добави: — Освен това държа под око и Русия. Открили са петрол недалеч от тук — в Баку. — Той посочи към трепкащия пламък. — Това е бъдещето, жено! Когато лампата се появи на пазара, хората ще престанат да използват восъчни свещи. Всички ще искат такива газени лампи. И когато това се случи… ще станем богати! — Мъжът се поколеба, опитвайки се да отгатне мислите на Верон по израза в очите ѝ. — Нима се съмняваш?
Погледът на жената не се отделяше от лампата. Наистина, как да устоиш на пламък без дим и миризма? Пет хиляди златни лири са цяло състояние — това наистина бе на границата на техните финансови възможности, та дори и отвъд нея. Рискът ѝ се струваше огромен. Нямаше да им остане и пукнат грош и щяха толкова да затънат в дългове, че можеха да фалират — опасност, която женският ѝ разум не можеше да пропусне. Но дори идиот би видял търговския капацитет, скрит в този прекрасен синкав пламък.