Рейф кимна към бушуващата река.
— В каква опасност ще попаднеш.
— Но аз мислех…
— Не съм тук, за да те спася от Майкъл — поклати глава Рейф. — Всъщност ти се справи сама, без моята помощ. Тук съм, за да те спася от самата теб.
— Ти беше… Но откъде знаеш?
— Зная, защото не съм от твоето минало. А от бъдещето ти — усмихна се мъжът.
— От бъдещото — повтори Джен и седна в стария люлеещ се стол във всекидневната.
Преоблечен в сухи и топли дрехи, Рейф се наведе над телефона в скута си и кимна.
— Това е дълга история.
— И бурята ще бъде доста продължителна — намръщи се Джен. — Поглези ме.
— Не искаш ли да поправя телефона, за да се обадиш на Ани? — усмихна се той.
— Откъде знаеш, че телефонният кабел е отрязан? — затаи дъх Джен.
— Спомних си. Това е едно от нещата, за които никой не намира обяснение, когато те намират. Телефонът е прекъснат. Предполагам, Майкъл е отрязал кабелите, за да ти попречи да повикаш помощ. Имаш късмет, че обичах да си играя с антични джунджурии.
— Не сте имали…
— Само оптични кабели и сателити. Мисля, че ще успея да го поправя до петнайсетина минути.
— Трябва да помисля какво ще кажа на Ани.
Рейф остави телефона на масата. Стана и подаде ръка на Джен. Щом младата жена се изправи, той я отведе до канапето, където седна до нея, хвана ръката й и заговори:
— Зная, че сигурно ще ти се стори доста странно…
— Не по-странно от всичко, случило се през този уикенд.
— Не бъди толкова сигурна. И аз смятах, че съм се озовал на брега ти, за да ти спася живота.
— Нали вече изяснихме това — нетърпеливо се обади Джен.
— Не сега — възрази мъжът. — Тогава.
— Тогава?
— През 2120 година. Тогава има друга Дженевив…
— Моя наследничка?
— Твоята праправнучка.
Джен смяташе, че вече нищо не може да я изненада или трогне. Бе сгрешила. Очите й се напълниха със сълзи. Внучката на нейната внучка. Невероятно! Още не бе навършила трийсет години, а знаеше, че името й, спомените ще бъдат продължени толкова далеч в бъдещето.
— А тя… прилича ли на мен?
— Така мислех — горчиво се усмихна Рейф. — Тя притежава твоя талант, твоята страст…
— Но с нея всичко е наред, нали? Спаси ли я?
— Направих всичко, което беше по силите ми, но тя беше толкова отчаяна и обезверена…
— Отчаяна? За какво говориш?
Рейф пое дълбоко въздух. Смело погледна Джен в очите, макар да знаеше, че ще отгатне чувствата му.
И Джен разбра. Сърцето й замря, завладяно от неописуема мъка.
— О, не, Рейф. Не го е направила.
Мъжът стисна ръката й. Ала Джен едва-едва усещаше докосването му. Мислеше единствено за онези други жени, чиито избледнели фотографии майка й бе скрила, за да я предпази.
— По времето, когато съм роден, самоубийството ти се бе превърнало в легенда сред жените от рода О’Шей? — обади се Рейф.
— Самоубийството ми?! Но аз никога…
Мъжът тъжно се усмихна.
— Нямало е как да разберат. Никой от тях не се досетил. Намерили са те след бурята, напълно облечена. Изхвърлена на брега. Всички дневници били разпръснати из къщата, сандъците били разтворени, а съдържанието им извадено. Майка ти била заключила всичко, за да те предпази, за да не бъдеш обсебена от наследството на жените в рода О’Шей.
Когато видяла всичко, стигнала до същия извод, който направил и съдебният патолог. Самоубийство. Самоубийство, което не само възстановило традицията. Дъщеря ти изпитвала благоговение и преклонение. Боя се, че след смъртта, ти, тя така и не могла да се възстанови напълно.
Джен се бореше за глътка въздух. Не можеше да си представи, че е причинила такава болка на детето си, на наследничките си до четири поколения напред.
— А какво се случи с твоята… Джен?
Рейф смутено сви рамене.
— Измъкнах пистолета от ръцете й — отвърна и притисна Джен в прегръдката си, за да заглуши болезнения й стон. — Джен, струва ми се, че все още не си разбрала. Ние променихме всичко. Попречихме на Майкъл да осъществи плана си и да се измъкне. Предотвратихме удавянето ти и създаването на легендата за жените О’Шей. Също както майка ти е стремила да постъпи.
— Ани… — прошепна Джен и отправи поглед към телефона.
— Сега ще имаш възможност да й покажеш грешките, направени от предшественичките й и да я предпазиш от тях. Може би тя ще научи децата и внуците си.
— Само като си помисля как тя е щяла да повярва, че съм я изоставила, когато всъщност аз бях тръгнала да й се обадя именно, за да не се чувства самотна. Щяло е да бъде ужасна грешка.
— Да, Джен. Ето защо смятах, че е толкова важно да се върна, да бъда тук до теб.