— Провери на информацията, аз съм в обедна почивка! — троснато му отговорих.
Лицето му потрепери неконтролируемо. След това той попита дали имам желание да се помотаем на гробището.
Момиченцето го зяпаше с интерес.
И изведнъж ми стана ясно, че до този момент много неща бях изтълкувала погрешно и че имаше още толкова, за които даже и не подозирах.
Така че отидохме на обяд. Той поглъщаше огромни количества телешко задушено с цвекло и хляб и се наливаше с мляко, като леко сърбаше, докато аз просто седях и се греех на топлината на неговата усмивка. Без шапката и с оживено от разговора лице вече не ми изглеждаше мрачен или потиснат, просто много истински. А косата му беше приказно забавна.
Говорехме весело, скачахме от тема на тема и не споменахме нито дума за Кристева и Лакан — доколкото си спомням, ставаше въпрос за Дядо Коледа, различните етапи в изливането на цимент, жълтите овесарки, църквата „Свети Петър“ и ноктите на палците на краката. Схващаше толкова бързо, че довършваше изреченията ми. Направо изпитвах чувството, че между нас протича телепатична връзка.
Казах му, че имам рожден ден, и той някак си разбра, че не бях получила никакви подаръци.
— Идваш с мен! — заяви, сложи си шапката и решително ми навлече палтото. След това почти на бегом ме заведе в „Домус“ и започна да ми купува подаръци. Не ме попита какво искам, само ми казваше да затварям очи, когато се спираше на нещо. Минахме през всичките три етажа, след което седнахме в кафенето и си поръчахме пастички. Той сложи грижливо пакетите на масата и ме погледна с очакване. Хвърлих се върху тях с искрено нетърпение и ги отварях един след друг, като възкликвах: „Ах!“, „Колко хубаво!“ и „Но не трябваше!“.
От първия етаж ми беше купил обици с Мики Маус, сапунче във формата на пеперуда и лилави чорапогащи. От следващия — лъскава червена топка, плакат с тъмния силует на двойка влюбени в огромна раковина, плаваща към изгряващото слънце, и една също толкова ужасна шапка като неговата, но без надписа „Горски собственици“.
В последния пакет открих хармоника.
— Можеш ли да свириш на хармоника? — попита той.
Поклатих глава.
— Чудесно! И аз не мога! Знаех си, че имаме нещо общо.
Точно когато щеше да започне третата си пастичка, замръзна на място. Беше си погледнал часовника.
— Трябва да тръгвам! — извика. — Отдавна трябваше да съм вкъщи!
Той скочи толкова рязко, че хартиите и подаръците се разхвърчаха на всички страни, и хукна към ескалатора. Като стъпи на него, се обърна и изрева:
— Как се казваш?
Почувствах се наистина глупаво, когато в отговор изкрещях „Десирееееееее“. На посетителите наоколо им изпопадаха ченетата в пазарските чанти от изненада.
— Кааааак? — чух от ескалатора, но след миг вече беше изчезнал.
— А ти сигурно се казваш Пепеляшка — промърморих аз, забила поглед в пастичката. — Пази си ботушите!
Атмосферата в стаята за персонала беше особена, когато се върнах от обедна почивка с три часа закъснение и без торта.
12
Излезе ми през носа. Нямам предвид подаръците, не! Но когато влетях в обора с час и половина закъснение, кравите ме посрещнаха със сърдито мучене. Бяха изяли всичката храна и се бяха пльоснали в изпражненията си и бяха толкова вироглави, че употребих няколко часа, за да успея да ги издоя. Чак след като бях измил всичко, се усетих, че в общия бидон съм изсипал и млякото от крава, която съвсем наскоро беше лекувана с пеницилин. Това означаваше само едно: трябваше да изхвърля продукцията от цял един ден и освен че щеше да ми струва хиляди крони — пари, които не можех да си позволя да загубя, щеше да ми се наложи да извозвам млякото с часове. Но пък си струваше. Определено.
Не съм правил такава грешка, откакто бях на петнайсет. Тогава майка работеше като домашна помощничка и след училище аз отговарях за следобедното доене. Веднъж ми предстоеше важно контролно по математика и тъй като исках да имам добра оценка, си блъсках главата над някаква теорема. Нещо, което един фермер не може да си позволи. Фермерите трябва да са точни като пилоти на изтребители във всеки един миг, повтаряше татко. В противен случай скоро ще се озоват под колелата на някой трактор или ще получат някой рог в кръста, или ще си порежат крака с резачката за дърва. Онзи път се наложи да излеем седемстотин литра мляко; татко пъхна главата си в кофата с дъждовна вода, но не каза почти нищо. Знам, че цял живот се беше обвинявал за това, че загубих пръстите си от триона, когато бях на четири.