Той я заведе до каютата и се върна в офицерския салон да я почака. В малката каюта тя се огледа любопитно наоколо. Имаше фотографии — четири. На всички се виждаше тъмнокоса млада жена с две деца — момче на осем-девет години и момиче с около две години по-малко. Едната беше студиен портрет на майка с две деца. Другите бяха увеличени любителски фотографии: една от морски курорт със семейството, седнало върху трамплин, вероятно край брега на езеро. Другата беше правена на поляна, може би поляната пред неговия дом, защото в дъното се виждаха една голяма кола и част от бяла, дървена къща. Мойра стоеше и ги изучаваше с интерес — изглеждаха мили хора. Тъжно, но вече с всичко беше така. Нямаше смисъл да се измъчва човек.
Момичето се преоблече, като остави горните си дрехи и чантата върху леглото, намръщи се на образа си в малкото огледало, излезе навън и тръгна по канижела, за да намери своя домакин. Той стана да я посрещне.
— Е, ето ме и мен. Изглеждам ужасно. Подводницата ти трябва да е изключително интересна, Дуайт, за да компенсира това преобличане.
Дуайт се засмя и я хвана под ръка, за да й показва пътя.
— Разбира се, че е изключителна. Най-добрата в американската флота. Оттук.
Тя се въздържа да отбележи, че вероятно е и последната от американската флота — нямаше смисъл да го наранява.
Той я преведе надолу по трапа към тясната палуба и оттам нагоре до мостика, като й обясняваше устройството на подводницата. Тя не разбираше много от кораби, а още по-малко от подводници, но слушаше внимателно и веднъж или два пъти го изненада с бързата си схватливост, която особено проличаваше във въпросите й.
— Когато слизате под водата, защо разговорната тръба не се пълни с вода — попита тя.
— Затваряме този кран.
— Какво става, ако забравите?
Той се ухили.
— Има още един по-долу.
Поведе я надолу през люковете към вътрешността на подводницата и контролния пункт. Мойра постоя известно време при перископа, като наблюдаваше пристанището, разбра устройството му, но баластната система и креномера се оказаха над нейните възможности и тя не прояви особен интерес. Взираше се неразбиращо в машините, но спалните помещения, столовите, а също и камбуза събудиха любопитството й.
— Как се справяте с миризмите? — попита тя. — Какво става, като готвите зеле под водата?
— Избягваме го. Поне прясното зеле. Миризмата остава доста време. Накрая поглъщателят я премахва, а въздухът се сменя и насища наново с кислород. След час-два няма и следа от нея.
Той й предложи чаша чай в малката кабинка, която представляваше каютата му. Докато отпиваше от чая, тя го попита:
— Получи ли вече заповедта, Дуайт?
— Да. Кернс, Порт Морсби и Даруин. После се връщаме тук.
— По тези места никой не е останал жив, нали?
— Откъде да зная. Точно това трябва да установим.
— Ще слезете ли на брега?
— Едва ли. Всичко зависи от нивото на радиацията, но не смятам, че ще стъпим на брега. Може би дори няма да излезем на повърхността. Вероятно ще останем на перископна дълбочина, ако условията наистина са лоши. Нали затова идва с нас Джон Осбърн, така че има кой да прецени степента на риска.
Тя сбърчи вежди.
— Но щом не можете да излезете на палубата, как ще разберете дали има все още живи?
— Можем да сигнализираме чрез мегафона. Ще приближим брега колкото е възможно и ще викаме през мегафона.
— Ще ги чуете ли, ако отговорят?
— Не толкова добре, колкото те нашето повикване. Имаме микрофон, който е монтиран до мегафона, но човек трябва да е съвсем близо, за да се чуе гласът му. Все пак и това е нещо.
Тя го погледна.
— Бил ли е някой преди в радиоактивната зона, Дуайт?
— Ами да. Не е страшно, стига човек да е разумен и да не поема излишен риск. Докато траеше войната, бяхме доста време в такава зона — между Иводжима и Филипините, а после надолу около Яп. Стоиш потопен и всичко си тече както обикновено. Разбира се, не бива да се излиза на палубата.
— Исках да кажа — напоследък. Бил ли е някой в радиоактивните зони, откакто е свършила войната?
— „Суордфиш“ — това е подводница от същия тип като нашата — направила е курс в северния Атлантически океан. Преди месец се е завърнала в Рио де Жанейро. Очаквам да получа копие от доклада на Джони Дисмор, капитана, но все още не съм. От доста време не е имало кораб до Южна Америка. Помолих да ми изпратят копие по телетипа, но за ефира има по-неотложни неща.