— Докъде са стигнали?
— Мисля, че са обиколили навсякъде. Минали са покрай Източните щати — от Флорида до Мейн — и са влезли в пристанището на Ню Йорк, а после нагоре по Хъдсън, докато подводницата заседнала в развалините на моста „Джордж Уошингтън“. Стигнали до Ню Ландън и Халифакс, до Сейнт Джонс и после прекосили Атлантическия океан и навлезли в Ламанша, тръгнали нагоре по Темза, но не могли да продължат дълго. После хвърлили поглед на Брест и Лисабон, но по това време запасите им привършили, хората от екипажа се чувствали зле, така че се завърнали в Рио. — Той млъкна. — Все още не знам колко дни са били под водата — много искам да разбера. Във всеки случай сигурно са поставили нов рекорд.
— Открили ли са жив човек, Дуайт?
— Едва ли. Сигурно щяхме да разберем, ако са видели.
Тя заби поглед върху тясната пътечка зад пердето, между стената на каютата и безкрайния лабиринт от тръби и електрически кабели.
— Можеш ли да си представиш това, Дуайт?
— Какво да си представя?
— Всички ония градове, всички ония полета и стопанства без нито един човек, без нищо живо. Просто съвсем нищо. Дори не мога да го проумея.
— Аз също. Не съм сигурен, че искам да го проумея. По-скоро се мъча да мисля за тях както по-рано.
— Аз, разбира се, никога не съм ги виждала. Никога не съм била извън Австралия, сега вече никога няма да отида там. А и като че ли не искам. Всички тези места са ми познати от филмите и книгите — такива, каквито са били. Предполагам, че никога няма да се направи филм за тях, каквито са сега.
Дуайт поклати глава.
— Не е възможно. Доколкото разбирам, никой оператор не е оцелял. Никой никога няма да узнае как изглежда сега северното полукълбо. — Той замълча. — Смятам, че така е по-добре. Човек не иска да запомни как е изглеждал някой като мъртвец — той иска да го помни като жив. По този начин искам да си мисля за Ню Йорк.
— Прекалено сложно е — повтори тя. — Не мога да го проумея.
— Аз също. Всъщност не вярвам, просто не мога да свикна с тази мисъл. Предполагам, че е от липса на въображение и предпочитам да нямам въображение. Те всички са живи за мене, всички ония места в Щатите са точно такива, каквито са били. Много искам да останат такива до следващия септември.
— Разбира се — каза меко тя.
Той се раздвижи.
— Още една чаша чай?
— Не, благодаря.
Дуайт я изведе отново на палубата; Мойра се поспря на мостика, за да поразтърка натъртеното си коляно, като дишаше с облекчение морския въздух.
— Сигурно е истински ад да си в нея под водата, независимо за колко време — каза тя. — Колко дълго ще бъдете потопени по време на това плаване?
— Не много. Шест-седем дни може би.
— Сигурно е много нездравословно.
— Физически — не. Човек всъщност страда от липсата на слънчева светлина. Имаме две хелиолампи, но не е като да си на палубата. Най-неприятни са психическите последици. Някои хора без проблеми във всяко друго отношение просто не могат да го понесат. Не след дълго всеки става нервен. Необходимо е човек да има устойчив темперамент. С други думи — да е спокоен.
Тя кимна, като си помисли, че това съответства на неговия собствен характер.
— Всички ли сте такива?
— Струва ми се, че да. Поне повечето от нас.
— Дръжте под око Джон Осбърн — отбеляза тя. — Не смятам, че и той е такъв.
Дуайт я погледна изненадан. Нямаше такова впечатление — ученият понесе твърде добре пътуването. Но нейната забележка го накара да се замисли.
— Щом казваш — ще го наблюдавам. Благодаря за съвета.
Минаха по трапа в „Сидни“. В хангара на самолетоносача все още стояха няколко самолета със сгънати криле; корабът изглеждаше мъртвешки тих. Тя поспря за малко.
— Нито един от тях няма вече да полети, нали?
— Сигурно.
— Летят ли изобщо още някакви самолети?
— Отдавна не съм чувал самолет във въздуха. Чух, че нямат авиационен бензин.
Мойра вървеше с него притихнала към каютата, необичайно потисната. Когато свали костюма за котелното отделение и облече дрехите си, настроението й се пооправи. Тия проклети, отвратителни кораби, тая проклета, отвратителна действителност! Единственото й желание беше да се махне, да пие, да слуша музика и да танцува. Пред огледалото, пред снимките на неговата съпруга и деца, тя направи устните си още по-червени, бузите си още по-ярки, очите си още по-искрящи. Ела на себе си! Измъкни се веднага от тези занитени стоманени стени и бягай бързо! Това не беше място за нея. По-бързо в света на флиртовете, на преструвките и двойното бренди! Ела на себе си — върни се в света, към който принадлежиш!