— С колко време разполагаме тази вечер?
— Последният влак тръгва от Флайндърс Стрийт в единадесет и петнадесет. По-добре ще бъде да замина с него, Дуайт. Мама никога няма да ми прости ако прекарам нощта с тебе.
— Сигурен съм, че няма да ти прости. Какво ще правиш като стигнеш Бъруик? Ще те чака ли някой?
Мойра поклати глава.
— Тази сутрин оставихме един велосипед на гарата. Ако се държиш с мен както подобава, едва ли ще съм в състояние да го карам, но, така или иначе, велосипедът ще ме чака. — Тя допи първото си двойно бренди. — Поръчай още едно, Дуайт.
— Ще поръчам още едно. После се качваме на влака. Обеща ми, че ще идем да танцуваме.
— И ще отидем. Запазила съм маса в „Мариос“. Но се клатушкам красиво, когато съм пийнала.
— Аз не искам да се клатушкам, а да танцувам.
Тя пое чашата, която той й подаде.
— Много си взискателен. Не се опитвай да ме ядосаш допълнително с приказките си — не понасям подобни работи. И без друго повечето мъже не умеят да танцуват.
— Ще разбереш, че не съм изключение. Там, в Щатите, танцувахме много. Но откакто започна войната, не ми се е случвало.
— Струва ми се, че водиш много затворен живот.
Дуайт успя някак си да я измъкне от хотела след втората чаша и тръгнаха към гарата във вечерния сумрак. След половин час пристигнаха в града и тръгнаха по улиците.
— Малко е рано — рече тя. — Нека се поразходим.
Той я хвана под ръка и се смесиха с вечерната съботна тълпа. Повечето от магазините предлагаха още безброй хубави стоки по витрините, но малко от тях бяха отворени. Всички ресторанти и кафенета бяха препълнени и търговията процъфтяваше. Баровете бяха затворени, но улиците гъмжаха от пияни. Крайният резултат беше едно бурно и необуздано безгрижие, по-скоро в стила на 1890, отколкото на 1963 година. С изключение на трамваите по широките улици нямаше никакво движение и хората се тълпяха по цялото платно. На ъгъла на Суонстън и Колинс Стрийт италианец свиреше на един огромен, крещящо боядисан акордеон, и свиреше наистина много добре. Около него хората танцуваха в такт с музиката. Като минаваха покрай Рийгъл Синема, един мъж, който се клатушкаше пред тях, падна, постоя малко на четири крака и после се търкулна мъртво пиян в канавката. Никой не му обърна особено внимание. Един шляещ се по тротоара полицай го обърна, разгледа го небрежно и подмина.
— Тук си прекарват доста добре вечерите — забеляза Дуайт.
— Сега не е нищо в сравнение с преди — отвърна момичето. — Непосредствено след войната беше още по-лошо.
— Зная. Предполагам, че вече им е омръзнало. — Той помълча, а после добави: — Както и на мене.
Тя кимна.
— Разбира се, днес е събота. В останалите дни тук е спокойно. Почти като вечерите преди войната.
Продължиха до ресторанта. Собственикът ги посрещна, защото я познаваше добре: Мойра се появяваше в неговото заведение поне веднъж седмично, а понякога и по-често. Дуайт Тауърс беше идвал пет-шест пъти, тъй като предпочиташе своя клуб, но беше известен на оберкелнера като капитана на американската подводница. Посрещнаха ги добре и им дадоха хубава маса в един ъгъл далече от оркестъра. Поръчаха напитки и вечеря.
— Тук персоналът е много любезен — каза Дуайт одобрително. — Не идвам често, но и когато дойда, не оставам дълго.
— Аз пък идвам доста често тук — каза момичето и се замисли. — Знаеш ли, ти си много щастлив човек.
— Защо ми казваш това?
— През цялото време си зает с работа.
Преди не беше му хрумвало, че е щастлив.
— Сигурно е така — каза той бавно. — Във всеки случай не ми остава много време да се шляя и да го удрям на живот.
— А аз съм го ударила на живот. Това е всичко, което имам да правя.
— Не работиш ли нещо? Нямаш ли някаква работа?
— Никаква. Понякога карам един вол в стопанството, у дома — разхвърлям тор. Това е май всичко, което правя.
— Мислех си, че работиш някъде в града.
— Бих работила — каза тя предизвикателно. — Но не е чак толкова лесно. Взех тапия по история, точно преди войната.
— Тапия?
— Университетска диплома. Щях да карам курс по стенография и машинопис. Но какъв е смисълът да се занимава човек с това, когато му остава само една година? Времето не би ми стигнало даже да го завърша. А дори да го завърша, няма никаква работа.
— Искаш да кажеш, че бизнесът запада?
— Да. Много от приятелите ми са без работа. Хората не работят като преди и нямат нужда от секретарки. Половината от приятелите на татко — разни добросъвестни чиновници — сега просто не ходят на работа. Стоят си вкъщи, сякаш са пенсионирани. Знаеш, че страшно много учреждения са затворени.