— Разбирам, сър.
— Това е по повод последния въпрос, който трябва да поставя — каза министър-председателят. — Категорично ви се забранява да вземате на борда който и да било по време на пътуването, освен с предварително разрешение от Адмиралтейството, получено по радиото. Сигурен съм, че ще разберете очевидната необходимост да не се излага на опасност никой член на вашия екипаж чрез контакт със заразен човек. Ясно ли е това?
— Съвсем ясно, сър.
Министър-председателят се изправи.
— Е, успех на всички ви. След две седмици очаквам пак да се видим, капитан Тауърс.
Трета глава
Девет дни по-късно, на зазоряване, „Скорпиън“ изплува на повърхността. В сивата светлина на бледнеещите звезди перископът се показа от спокойното море, на двадесет и два градуса южна ширина, след Санди Кейп, близо до Бандърбърг, Куинсланд. Подводницата остана под повърхността още четвърт час, докато капитанът провери разположението й с помощта на ехолота и по фара на отдалечения бряг. В същото време Джон Осбърн определяше нивото на атмосферната и морската радиация, пръстите му възбудено докосваха уредите. После подводницата се измъкна от дълбините — дълъг сив корпус, плъзгащ се по водата на юг с двадесет възела в час. На палубата при мостика един люк се отвори със звън и от него се показа дежурният палубен офицер, следван от капитана и още много други. Времето беше спокойно, торпедните люкове при носа и кърмовата част бяха отворени и в подводницата започна да циркулира чист въздух. Опънаха спасително въже за придвижване от носа до мостика и още едно до кърмата, и всички свободни от дежурство мъже с мъка се заизкачваха на палубата: лицата им бяха бледни, те дишаха жадно свежия утринен въздух, опиянени, че са навън и че виждат изгряващото слънце. Бяха изкарали под водата повече от седмица.
Половин час по-късно всички бяха гладни — по-гладни, отколкото през последните няколко дни. Когато чуха сигнала за закуска, се спуснаха презглава надолу, а готвачите на свой ред се изкачиха за отдих на палубата. След смяната на вахтата още мъже излязоха бързо под яркото слънце. Офицерите пушеха на мостика и на подводницата се установи рутинния режим за плаване в надводно положение; тя пое курс на юг, към брега на Куинсланд. Вдигнаха радио мачтата и докладваха за положението си. После хванаха в ефира някаква забавна програма и леката музика се смеси с шума на турбините и плисъка на водата по корпуса.
На мостика капитанът се обърна към офицера си за свръзка:
— Ще бъде малко трудно да се напише този доклад.
Питър кимна:
— Ще съобщим за танкера, сър.
— Разбира се, ще съобщим за танкера — каза Дуайт.
В Коралово море, между Кернс и Порт Морсби бяха попаднали на кораб. Оказа се празен танкер под баласт, носен от вълните, със спрени машини. Зарегистриран в Амстердам. Те обикаляха около него, сигнализираха по мегафона, но не получаваха отговор. Наблюдаваха го през перископа и сверяваха данните му с регистъра на Лойд. Всички лодки си стояха по местата на лодбалките, но на борда нямаше жива душа. Танкерът изглеждаше напуснат и ръждясал. Накрая решиха, че е изоставен кораб, който се носи из моретата още от войната — освен от вятъра и дъжда не изглеждаше да е претърпял други повреди. Нищо не можеха да направят — радиоактивното ниво на атмосферата беше твърде високо, за да излязат на палубата или пък да се опитат да се прехвърлят на него, дори да успееха да се изкатерят по бордовете му. Така, след час те го оставиха там, където го бяха открили, след като го фотографираха през перископа и отбелязаха местоположението му. Този кораб беше единственият, който срещнаха по време на плаването.
— Отчетът май ще се ограничи с показанията за радиоактивността, събрани от честния Джон — каза офицерът за свръзка.
— Сигурно ще е така — съгласи се капитанът. — Но видяхме и онова куче.
Наистина нямаше да е лесно да се напише докладът, защото по време на плаването си бяха научили много малко. До Кернс стигнаха по повърхността, но не излизаха на палубата — високото ниво на радиация не позволяваше дори да се покажат на мостика. Внимателно опипваха пътя си през Бариерния риф, преди да стигнат до града, и бяха прекарали една нощ в дрейф, защото Дуайт прецени, че е опасно да продължат по тъмно в тези води — не можеха да разчитат на фаровете и на водещите светлини. Когато най-сетне се добраха до остров Грийн и приближиха сушата, градът им се стори съвсем нормален. Той се издигаше покрай брега, облян в слънчева светлина, а зад него се извисяваше планинската верига на платото Атъртън. През перископа виждаха улици и магазини, засенчени от палмови дървета, една болница и кокетни, едноетажни вили, вдигнати върху колони над земята. По улиците имаше паркирани коли, развяваха се едно-две знамена. Продължиха нагоре по реката до доковете. Тук нямаше много за гледане, с изключение на няколко риболовни лодки, закотвени съвсем нормално покрай реката. На кея нямаше никакви кораби. По цялото му протежение имаше подемни кранове — всичките добре обезопасени. Въпреки че се намираха съвсем близо до брега, не виждаха много от него, тъй като перископът стигаше едва до нивото на кея, а освен това изгледът се закриваше от складовете. Виждаха единствено притихналото крайбрежие, точно както би изглеждало в неделя или на празник, макар че тогава щеше да има оживление сред лодките и малките кораби. Откъм пристана се появи едно огромно черно куче и залая срещу тях.