Останаха в реката край кейовете около два часа и даваха сигнали при максимална мощност на мегафона, които сигурно огласяха целия град. Нищо не се случи — градът беше заспал.
Те направиха поворот и се върнаха малко назад, докато съзряха отново хотел „Странд“ и търговския център. Останаха там известно време и продължиха да сигнализират, но отговор не получиха. Тогава се отказаха и отново се отправиха към морето, за да се измъкнат през Бариерния риф, преди да мръкне. Като се изключи информацията за радиоактивността, събрана от Джон Осбърн, те не бяха научили нищо друго, освен незначителния факт, че Кернс изглежда точно като преди. Слънцето къпеше улиците, в далечината хълмовете грееха от огненочервените цветове на тропическите дървета, верандите хвърляха сянка върху витрините на магазините. Едно приятно местенце за живеене в тропиците, макар че очевидно никой вече не живееше там, освен едно куче.
В Порт Морсби беше същото. През перископа откъм морето градът изглеждаше съвсем наред. Един търговски кораб от Ливърпул стоеше закотвен на рейда със спусната въжена стълба от единия му борд. Още два кораба лежаха изхвърлени на брега — вероятно котвите им се бяха откачили при някоя буря. „Скорпиън“ остана там няколко часа, обиколи рейда, навлезе чак до доковете; и през цялото време викаха по мегафона. Отговор нямаше, а самият град изглеждаше непокътнат. Не след дълго си тръгнаха, защото нямаше за какво повече да стоят там.
Два дни по-късно стигнаха до Порт Даруин и акостираха в пристанището под града. Оттам не виждаха нищо, освен кея, покрива на областния съвет и част от хотел „Даруин“. Минаха покрай закотвените рибарски корабчета, като сигнализираха и същевременно ги разглеждаха през перископа. Не откриха нищо ново, освен факта, че хората са измрели много прибрано и акуратно — това беше единственото им заключение.
— Точно така постъпват животните — каза Джон Осбърн. — Допълзяват до дупките си и умират в тях. Вероятно всички са в леглата си.
— Достатъчно — рече капитанът.
— Но това е истината — настоя ученият.
— Добре, истина е. А сега нека не говорим повече за това.
Наистина щеше да бъде трудно да се напише този доклад.
Напуснаха Порт Даруин, както бяха напуснали Кернс и Порт Морсби. Върнаха се обратно през Торесовия проток и се насочиха на юг, надолу покрай брега на Куинсланд, все още под водата. Напрежението от плаването започна да им се отразява: разговаряха малко помежду си чак докато излязоха на повърхността, три дни след напускането на Даруин. Освежени от отдиха на палубата, сега вече можеха да помислят какво да разкажат за плаването си, когато се върнат в Мелбърн.
Това обсъждаха следобед, докато пушеха около масата в каюткомпанията.
— Същото са открили и от „Суордфиш“, разбира се — каза Дуайт. — Практически и те не са видели нищо — нито в Щатите, нито в Европа.
Питър протегна ръка към многократно разлиствания доклад, който лежеше до него на шкафа. Прелисти го отново, макар че беше постоянното му четиво по време на плаването.
— Никога не съм мислил върху това — бавно каза той. — Не съм го преценявал от този ъгъл, но сега, като го споменахте, виждам, че е така. В доклада практически няма нищо за положението на брега.
— Те не са могли да видят нищо повече от нас самите — каза капитанът. — Никой никога няма да разбере как изглежда в действителност един поразен град. И това важи за цялото Северно полукълбо.