— Сигурно и е било скучно — отбеляза той.
На другия ден Питър трябваше да иде в града и заедно с Джон Осбърн да се яви в Адмиралтейството. С тях беше и началникът по научната част. Срещата завърши по обяд. Като излизаха от кабинета, ученият каза:
— Между другото, имам колет за тебе. — Той извади пакет в кафява хартия, завързан с връв. — Мрежа против комари. Мойра ме помоли да ти я дам.
— О, благодаря. Мери има голяма нужда от нея.
— Къде мислиш да обядваш?
— Още не зная.
— Ела в клуб „Пастъръл“.
Младият морски офицер се слиса — клубът беше до известна степен снобски и се славеше с високите си цени.
— Членуваш ли в него?
Джон Осбърн кимна.
— Винаги съм имал намерението да стана негов член, преди да умра. Сега или никога!
Те взеха трамвай до клуба на другия край на града. Питър Холмс беше влизал вътре веднъж или два пъти преди това и обстановката му беше направила силно впечатление. За Австралия сградата беше стара, над стогодишна, строена нашироко, по образец на един от най-добрите лондонски клубове от онова време. Тук бяха съхранени добрите стари обноски и традиции в една епоха на промени; в този по-английски от английските клубове в средата на двадесети век човек можеше да се наслади на менюта и обслужване, останали практически непроменени от деветнадесети век. Преди войната той вероятно беше най-добрият клуб в Британската общност. А сега това бе сигурно.
Оставиха шапките си в преддверието, измиха ръцете си в старомодната умивалня и седнаха под сводовете в градината, за да пийнат нещо. Тук завариха няколко члена на клуба, повечето над средна възраст, които обсъждаха въпросите на деня. Сред тях Питър Холмс забеляза няколко щатски и федерални министри. Един възрастен министър им махна, отдели се от групата на поляната и тръгна към тях.
— Това е брат на моя дядо. Дъглас Фрауд. Генерал-лейтенант, нали знаеш?
Питър кимна. Сър Дъглас Фрауд беше командвал армията, преди още той да се роди, и се бе пенсионирал малко след това, изчезвайки от сцената на обществения живот в неизвестността на едно малко имение близо до Мейсдън, където отглеждаше овце и се опитваше да напише мемоарите си. Двадесет години по-късно той продължаваше да се опитва, макар че постепенно се отказваше от борбата. Известно време главният му интерес беше насочен към градинарството и изучаването на дивите австралийски птици. Ежеседмичният обяд в клуб „Пастъръл“ си остана единствената му обществена проява. Ходеше все още изправен, макар вече побелял и с мораво лице. Той поздрави бодро племенника си.
— Здрасти, Джон. Снощи чух, че си се върнал. Как мина пътуването?
Джон Осбърн представи морския офицер.
— Добре — каза той. — Не открихме кой знае какво, а освен това един от екипажа се разболя от морбили. Все пак това е в рамките на нормалното.
— Морбили — хайде бе? Е, все е по-добре от тая холера. Надявам се, че никой от вас не я е хванал. Елате да пийнем — аз имам кредит тука.
Те прекосиха поляната до масата заедно с него. Джон каза:
— Благодаря ти, чичо. Не очаквах да те видя тук. Мислех, че идваш в петък.
Почерпиха се с джин и битер.
— О, не, не. Така беше едно време. Преди три години моят лекар ми каза, че ако не спра да пия от клубния портвайн, не ми гарантира повече от една година живот. Но сега, естествено, всичко се промени. — Той вдигна чашата си с шери. — Е, за вашето завръщане у дома. Предполагам, че би трябвало да излеем по малко на земята — като възлияние или нещо такова, но положението е твърде сериозно за подобни работи. Известно ли ви е, че имаме над три хиляди бутилки изключителен портвайн в мазетата на този клуб, а остават само шест месеца, ако това, което казвате вие, учените, е вярно?
Това направи впечатление на Джон Осбърн.
— Годно ли е за пиене?
— В първокласно състояние, направо великолепно. Може би „Фонсека“ е малко младо, трябват му сигурно още една-две години, но затова пък „Гулд Камбел“ е отлично. Според мен трябва да се държи отговорен Комитетът по вината, наистина трябва да се държи отговорен. Били са длъжни да видят накъде отиват нещата.
Питър Холмс сдържа усмивката си.
— Малко е трудно да се обвинява, който и да било — каза той меко. — Едва ли някой наистина е предвиждал всичко това.
— Глупости. Аз го предсказах още преди двадесет години. Все пак сега няма смисъл да се обвинява който и да било. Единственото нещо, което ни остава, е да се задоволим с онова, което имаме.