Питър поклати глава поразен.
— Не знам нищо за това. Да не би да искате да кажете, че някой все още работи с радиопредавател?
Капитанът вдигна рамене.
— Може би. Ако е така, това е някой, който не знае как да предава. Понякога сигналите образуват група, понякога свързана дума. В повечето случаи е просто някаква бъркотия, все едно че с радиопредавателя си играе дете.
— Непрекъснато ли предава?
Дуайт поклати глава.
— Струва ми се, че не. Сигналите се появяват от време на време. Знам, че редовно следят тази честота. Поне така беше до Коледа. Оттогава не съм чувал какво става.
— Но това може би означава, че там горе някой е жив — каза офицерът за свръзка.
— Това е само възможност. Не може да се изпращат радиограми без енергия, а това означава да се пусне в действие някакъв генератор. При това голям, който е в състояние да захранва станция с глобален обхват. Но… Не зная. Струва ми се, че ако някой може да пусне съоръжение с такива размери и да го управлява, значи би трябвало да се справи и с морзовата азбука. Дори ако трябва да предава по две думи в минута с учебник пред себе си.
— Мислите ли, че ще отидем дотам?
— Възможно е. Това е едно от нещата, за което искаха сведения миналия октомври. Искаха пълна информация за всички радиостанции на Съединените щати.
— Можахте ли да им помогнете?
Дуайт поклати глава.
— Имахме сведения само за станциите на американските военноморски сили. Много малко за тези на военновъздушните сили или на останалите родове войски. Практически нищо за гражданските. А по западното крайбрежие гъмжи от радиостанции.
Следобед се поразходиха до брега и се окъпаха, като оставиха Мери заедно с бебето вкъщи. Докато лежеше върху топлия пясък с двамата мъже, Мойра попита:
— Дуайт, къде се намира сега „Суордфиш“? Ще дойде ли тук?
— Не съм чул — отвърна той. — Последното, което научих, е, че се намира в Монтевидео.
— Може да пристигне всеки момент — каза Питър Холмс. — Обсегът й е достатъчно голям.
Американецът кимна.
— Така е. Може би ще бъде изпратена някой ден с поща или пътници. Дипломати или кой знае с какво.
— Къде е Монтевидео? — попита момичето. — Би трябвало да зная, но не знам.
Дуайт каза:
— В Уругвай, източната част на Южна Америка. Надолу, към края на континента.
— Ти май казваше, че била в Рио де Жанейро. Това не е ли в Бразилия?
Той кимна.
— Това беше по времето, когато направиха оня курс в Северния Атлантически океан. Тогава базата им беше в Рио. Но след това се придвижиха надолу към Уругвай.
— Заради радиацията ли?
— Ъ-хъ.
— Не зная дали е достигнала дотам — каза Питър. — Може и да е. Нищо не са предали по радиото. Май че е около тропика, нали?
— Да — каза Дуайт. — Около Рокхамптън.
Момичето попита:
— Заразили ли са се в Рокхамптън?
— Не съм чул такова нещо — каза Питър. — Тази сутрин съобщиха по радиото, че е заразен Солсбъри, Южна Родезия. Той май е малко по на север.
— И аз така смятам — каза капитанът. — Освен това е навътре в сушата, а така може би нещата се променят. Другите места, за които говорим, са все покрай брега.
— Алис Спрингс не е ли някъде на тропика?
— Може би. Не зная. Това също е навътре в континента, разбира се.
— По-бързо ли се придвижва радиацията покрай брега, отколкото навътре в сушата? — попита момичето.
Дуайт поклати глава.
— Не зная. Така или иначе, едва ли разполагат с някакви данни.
Питър се засмя.
— Ще разберат, като стигне дотук. Тогава ще могат да го гравират върху стъклото.
Момичето смръщи вежди.
— Да го гравират върху стъклото ли?
— Не си ли чула за това?
Тя поклати глава.
— Джон Осбърн ми го каза вчера — рече той. — Изглежда, че някой от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания се е наел да опише историята на това, което се случва с нас. Правят го върху стъклени плочи, а после поставят други плочи отгоре, така че написаното остава по средата.
Заинтригуван, Дуайт се повдигна на лакът.
— Не съм чул. Какво смятат да ги правят?
— Да ги оставят на връх Косцюшко — каза Питър. — Това е най-високият връх в Австралия. Ако някога Земята се насели отново, един ден сигурно ще стигнат и дотам. Не е толкова висок, че да е недостъпен.