— Виж ти! Наистина ли се занимават с това?
— Така казва Джон. Там са направили някакво бетонно подземие. Като в пирамидите.
Момичето попита:
— А колко дълга е тази история?
— Не зная. Едва ли ще бъде много дълга. Макар че използват също и страници от книги. Запечатват ги между плътни стъклени плочи.
— Но хората, които ще дойдат след нас — каза момичето, — няма да знаят как да прочетат тези неща. Може би ще са някакви… животни.
— Сигурно доста са умували по този проблем. Първи стъпки в четенето. Картинка на котка, после думата „КОТКА“ и прочее. Джон казва, че засега това е всичко. — Той замълча. — Сигурно просто търсят занимавка за умните глави, за да не им създават неприятности.
— Картинката на котката няма да им е от голяма полза — забеляза Мойра. — На Земята няма да остане нито една котка. Те няма да знаят какво е котка.
— Може би ще бъде по-добре с картинка на риба — каза Дуайт. — „РИБА“. Или, да кажем, картинка на чайка.
— Само ще си усложниш живота.
Момичето се обърна с любопитство към Питър.
— Какви книги съхраняват? Всичко по въпроса как да се направи кобалтова бомба?
— Пази боже! — Те се засмяха. — Не зная. Мисля, че един екземпляр от „Британската енциклопедия“ би бил добро начало, но тя е много голяма. Наистина нямам представа какво правят. Джон Осбърн може би знае или би могъл да научи.
— Просто така попитах — рече тя. — Това не засяга нито вас, нито мен. — Тя го погледна с привиден ужас. — Дано не съхраняват и вестници. Просто няма да го понеса.
— Не смятам, че ще го направят — отговори той. — Не са чак толкова луди.
Дуайт седна на пясъка.
— Водата е толкова топла и приятна, а пък ние не я използваме — отбеляза той. — Струва ми се, че трябва да й отдадем дължимото.
Мойра се изправи.
— Да се възползваме от нея, че е на свършване — съгласи се тя.
Питър се прозя.
— Вие двамата вървете да се възползвате от водата. Аз ще се възползвам от слънцето.
Оставиха го да лежи на брега и влязоха заедно в морето. Като плуваха към сушата, Мойра каза:
— Доста си бърз във водата.
Дуайт заплува до нея.
— Когато бях по-млад, често плувах. Веднъж се състезавах за Морската академия срещу Уест Пойнт.
Тя кимна.
— Така си и мислех. А сега не плуваш ли често?
Той поклати глава.
— Не на състезания. Това е нещо, от което трябва да се откажеш твърде скоро, освен ако имаш време да се занимаваш специално и да продължиш да тренираш. — Той се засмя. — Сега водата ми се струва по-студена, отколкото когато бях момче. Не тук, разбира се. Искам да кажа, в Мистик.
— В Мистик ли си роден?
— Роден съм край Лонгайландския пролив, не в Мистик. В едно градче, наречено Уестпорт. Баща ми е лекар там. През Първата световна война е бил корабен лекар, а после започнал частна практика в Уестпорт.
— Това край морето ли е?
Той кимна.
— Плуване, лодки и риболов — така беше, когато бях момче.
— На колко години си, Дуайт.
— На тридесет и три. А ти?
— Какъв нетактичен въпрос! На двадесет и четири. — Тя замълча. — Шеърън също ли е от Уестпорт?
— Донякъде. Баща й е адвокат в Ню Йорк, живее в един апартамент на Западна 84-та улица, близо до парка. Имат лятна къща в Уестпорт.
— Значи, ти си я срещнал там?
— Всяко момче среща по едно момиче.
— Сигурно си се оженил доста млад.
— Веднага след като завърших. Бях на двадесет и две, младши офицер на „Франклин“. Шеърън беше на деветнадесет, така и не можа да завърши колежа. Бяхме го решили година преди това. Нашите родители се събраха, когато видяха, че няма да се откажем, и решиха, че е по-добре да ни издържат известно време. — Той замълча. — Баща й се отнесе страшно добре към нас — каза той тихо. — Можехме да изчакаме с женитбата, докато започнем да се оправяме с парите, но те решиха, че това не е добре и за двама ни. Така че ни позволиха да се оженим.
— Даваха ви редовна издръжка?
— Точно така. Това се налагаше само през първите три-четири години, после една леля почина, аз бях повишен и всичко се уреди.
Доплуваха до края на вълнолома, излязоха от водата и седнаха да се припичат на слънце. След малко се върнаха при Питър на брега, поседяха с него, докато изпушат по една цигара, и отидоха да се преоблекат. Събраха се отново на брега с обувки в ръце, изсушиха краката си на слънце, като бавно изтръскваха пясъка. След малко Дуайт започна да си обува чорапите.