— Как можеш да ходиш с такива чорапи! — каза момичето.
Командирът ти погледна.
— Само на пръста има — каза той. — Не се вижда.
— Не е само на пръста. — Тя се наведе и хвана крака му. — Стори ми се, че видях още една. На петата целият е в дупки.
— Но и там не се вижда, като си обуя обувките…
— Никой ли не те кърпи?
— Напоследък разпуснаха голяма част от корабния персонал на „Сидни“. Все още ми оправят леглото, но имат прекалено много работа, за да се грижат и за кърпенето. Пък и на тоя кораб не обръщат много внимание на тези неща. Понякога сам се кърпя. Но по-често просто ги хвърлям и си купувам нов чифт.
— Нямаш и едно копче на ризата.
— Това също не се вижда — каза той спокойно. — В долния край е и се скрива под колана.
— Мисля, че заслужаваш да те разжалват — забеляза тя. — Знаеш ли какво ще каже адмиралът, ако те види да ходиш в такъв вид. Ще каже, че „Скорпиън“ се нуждае от нов капитан.
— Няма да види. Освен ако не ме накара да си сваля панталоните.
— Този разговор става безполезен. Колко чифта чорапи имаш в такова състояние?
— Откъде да знам. Има доста време, откакто не съм ровил в чекмеджето си.
— Ако ми ги дадеш, ще ги отнеса у дома и ще ти ги закърпя.
Той я погледна.
— Страшно мило от твоя страна, че ми предлагаш такова нещо. Но не е необходимо. Така или иначе, време е да си купя нови. Тези вече и без това не ги бива.
— Можеш ли да намериш нови чорапи? Татко не можа. Казва, че са изчезнали от пазара, както много други неща. Не може да намери също и носни кърпи.
Питър каза:
— Вярно е. Последният път не успях да намеря чорапи, които да ми стават. Тези, които открих, бяха с около два инча по-дълги.
Мойра подхвана отново.
— Купувал ли си нови скоро?
— Е, не. Последните си купих още през зимата.
Питър се прозя.
— По-добре й ги дайте да ви ги закърпи, сър. Трудно ще намерите други.
— Ако е така — рече Дуайт, — много ти благодаря. — Той се обърна към момичето. — Но не е необходимо ти да го правиш. Сам ще се справя. — Той се засмя. — Знаеш, че мога. Ще се справя много успешно.
Тя се засмя с глас.
— Горе-долу толкова успешно, колкото аз бих управлявала вашата подводница. По-добре опаковай всичко, което се нуждае от кърпене, и ми го дай. Включително и тази риза. Пазиш ли копчето?
— Мисля, че съм го загубил.
— Трябва да си по-внимателен. Когато ти падне копче, не го захвърляй просто ей така.
— Ако продължаваш да ми говориш по този начин — каза той строго, — наистина ще ти дам всичко, което имам за кърпене. Ще те затрупам с работа.
— Е, сега вече говориш като човек. Страхувах се, че ще укриеш нещо. Най-добре е да ги сложиш всичките в един по-голям куфар от каютата си, може и в два, и да ми ги донесеш.
— Доста неща са.
— Знаех си. Ако са чак толкова много, ще стоваря някои от тях на майка ми, а тя от своя страна сигурно ще ги разпредели из целия район. Командващият военноморските сили живее много близо до нас — мама вероятно ще даде на лейди Хартман да закърпи долните ти гащета.
Той я погледна с престорена уплаха.
— Виж, тогава „Скорпиън“ сигурно ще си потърси нов командир.
— С тия приказки доникъде няма да стигнем — каза тя. — Ти ще ми дадеш всичко, което трябва да се закърпи, а аз ще се погрижа да заприличаш на морски офицер.
— Добре. Къде да отнеса нещата?
Мойра помисли малко.
— Ти си в отпуск, нали?
— Съм и не съм — каза той. — Даваме отпуск за десетина дни, но аз не мога да получа толкова. Капитанът е длъжен да се навърта наоколо или си мисли, че е длъжен.
— Вероятно ще направиш голяма услуга на „Скорпиън“, ако не се навърташ около него. По-добре е да ми ги донесеш в Бъруик и да ни погостуваш няколко вечери. Можеш ли да караш вол?
— Никога не съм карал. Мога да опитам.
Тя му хвърли преценяващ поглед.
— Предполагам, че ще се справиш. Щом можеш да командваш подводница, вероятно няма да затриеш и нашия вол. Татко си е купил сега един кон за каруцата, казва се Принц, но не вярвам да ти позволи дори да го докоснеш. Най-много да ти даде да караш някой от воловете ни.
— Аз нямам нищо против — рече той отстъпчиво. — Какво ще трябва да работя с вола?