Във вторник следобед Дуайт пристигна, Мойра го посрещна с коня и кабриолета. Той слезе от влака, огледа се наоколо, като вдишваше топлия полски въздух, и възкликна:
— Виж ти, какви хубави местности имате наоколо. Къде е вашето имение?
Тя посочи на север.
— Ей там. На около три мили.
— Горе на ония хълмове?
— Не чак горе. Само по пътя нагоре.
Дуайт носеше куфар, прехвърли го в кабриолета и го избута под седалката.
— Това ли е всичко, което имаш? — заинтересува се тя.
— Да. Пълен е с дрехи за кърпене.
— Не изглеждат много. Сигурна съм, че имаш още.
— Нямам. Донесох всичко. Честно.
— Надявам се, че не ме лъжеш.
Те се качиха на капрата и потеглиха към селото. Почти веднага той възкликна:
— Бук! Ето още един!
Мойра го погледна с любопитство.
— Наоколо ги има много. Сигурно защото по хълмовете е по-хладно.
Дуайт погледна към пътя омаян.
— Това е дъбово дърво, но е невероятно голямо. Май не съм виждал по-голям дъб. А ето и няколко клена! — Той се обърна към нея. — Слушай, този път е сякаш авеню в някой малък град на Щатите!
— Така ли? — попита тя. — Така ли изглеждат Щатите?
— Точно така. Тук виждам всички дървета от Северното полукълбо. В частите на Австралия, където съм бил, срещнах досега само евкалипти и от тукашните акации.
— Не те ли карат да се чувстваш зле?
— Не, защо? Приятно ми е, че виждам отново тези северни дървета.
— Около стопанството има много от тях.
Минаха през селото по запустелите асфалтови шосета и излязоха по пътя за Харкъуей. Скоро се отклониха нагоре към хълмовете, конят намали ход и започна да се блъска в хамута.
— Тук трябва да слезем и да походим — каза момичето.
Той слезе с нея от кабриолета и тръгнаха нагоре, като водеха коня. След задуха в доковете и горещината в стоманените кораби горският въздух му се струваше невероятно свеж и прохладен. Той си свали сакото и го сложи в кабриолета, а после разкопча яката на ризата си. Вървяха нагоре по хълма, а зад тях се разкриваше чудна гледка — панорама на равнината чак до залива Порт Филип на около десет мили. Продължиха още половин час: по равното се возеха, а по стръмнините вървяха. Постепенно навлязоха в местност със спретнати стопанства върху вълнообразни хълмисти склонове, с добре поддържани ливади, изпъстрени с храсти и много дървета.
— Колко си щастлива, че живееш сред такава природа!
Мойра го погледна.
— И на нас ни харесва. Но да се живее тук, разбира се, е страшно скучно.
Дуайт спря и застана на пътя, като се любуваше на красивата гледка, на безкрайния простор.
— Като че ли никога не съм виждал по-хубаво място.
— Наистина ли ти харесва? Искам да кажа, толкова ли е красиво, колкото в Америка и Англия?
— Разбира се — рече той. — Аз не познавам Англия толкова добре. Разказвали са ми, че някои области там са истинска приказка. В Съединените щати има безброй чудни пейзажи, но не зная друго такова място. Не, тук е много красиво — с каквото и да го сравняваш.
— Щастлива съм да го чуя — отговори тя. — Исках да кажа, че на мене ми харесва тук, но всъщност не съм виждала нищо друго. Човек си мисли, че всичко в Англия или в Америка е много по-хубаво. А тази околност е наистина красива за Австралия, но това още нищо не значи.
Дуайт поклати глава.
— Съвсем не е така, скъпа. С каквото и да го сравняваш — тук е прекрасно.
Стъпиха на равен път и момичето свърна с кабриолета към една порта. Къса алея с борове от двете страни водеше към едноетажна бяла дървена къща, сравнително голяма, със селскостопански постройки зад нея. Широка веранда, частично остъклена, опасваше фасадата и едната страна. Момичето мина покрай къщата и откара колата в стопанския двор.
— Съжалявам, че те прекарвам през задната врата — каза тя. — Но кобилата няма да стои мирна, особено когато е толкова близо до конюшнята.
Един стопански работник, когото наричаха Лу, единственият в имението, дойде и й помогна за коня. Баща й излезе да ги посрещне. Тя представи Дуайт, оставиха коня и кабриолета на Лу и влязоха в къщата, за да го запознае с майка си. По-късно се събраха на верандата, за да поседят под топлото следобедно слънце и да пийнат нещо преди вечерята. От верандата се откриваше пасторална гледка към хълмистите пасища и горички, а в далечината зад дърветата се простираше равнината. Дуайт отново сподели възторга си от красотата на околността.