— Да, хубаво е тук — каза госпожа Дейвидсън. — Но не може да се сравни с Англия. Англия е наистина красива.
Американецът попита:
— В Англия ли сте родена?
— Аз? Не. Родена съм в Австралия. Моят дядо е пристигнал в Сидни още в първите дни, но не е бил каторжник. После взел земя в Ривърина. Част от фамилията още живее там. — Тя замълча. — У дома съм била само веднъж. През 1948 година, след Втората световна война направихме пътешествие до Англия и Континента. Англия ни се стори много красива. Но сега сигурно доста е променена.
Скоро тя отиде с Мойра, за да приготвят чая, а Дуайт остана на верандата с бащата.
— Позволете да ви налея още едно уиски — предложи Дейвидсън.
— Благодаря. С удоволствие.
Седяха в топлото спокойствие на щедрото следобедно слънце с чаши в ръце. След малко скотовъдецът каза:
— Мойра ни разказа за плаването ви на север.
Капитанът кимна.
— Не узнахме кой знае колко.
— И тя така каза.
— Човек не може да види много през перископа от нивото на водата — обясни той на домакина си. — Не е като след бомбени разрушения или нещо подобно. Всичко изглежда като преди. Само дето хората ги няма.
— Радиоактивността е много висока, нали?
Дуайт кимна.
— Разбира се, колкото по на север отива човек, толкова е по-лошо. В Кернс, по времето, когато бяхме там, човек би могъл да оцелее още няколко дни. В Порт Даруин не би издържал и толкова.
— Кога бяхте в Кернс?
— Преди около две седмици.
— Предполагам, че радиацията в Кернс сега е още по-голяма.
— Вероятно е така. Тя непрекъснато се повишава с течение на времето. Накрая, разбира се, нивото по целия свят ще се изравни.
— Все още се говори, че ще стигне дотук през септември.
— Може би е вярно. Придвижва се много равномерно. Всички места на една и съща географска ширина, изглежда, се заразяват по едно и също време.
— По радиото съобщиха, че вече и Рокхамптън е заразен.
Капитанът кимна.
— И аз го чух. И за Алис Спрингс. Движи се много равномерно по географските ширини.
Домакинът се усмихна студено.
— Няма полза да се измъчваме. Изпийте още едно уиски.
— Засега не искам повече. Благодаря.
Господин Дейвидсън си наля още едно малко уиски.
— Както и да е — рече той, — при нас ще дойде най-накрая.
— Така изглежда — каза Дуайт. — Ако продължи да се придвижва както досега, Кейптаун ще свърши малко преди Сидни, горе-долу по същото време като Монтевидео. Тогава Африка и Южна Америка ще се обезлюдят. Мелбърн е най-южният от големите градове в света, така че ние ще сме едни от последните. — Той се замисли за миг. — Нова Зеландия, по-голямата част от нея, може би ще просъществува още малко и, разбира се, Тасмания. Най-много две-три седмици. Не ми е известно да има някой в Антарктида. Ако има, те може би ще поживеят още известно време.
— Но Мелбърн е последният голям град, нали?
— Точно така.
Поседяха в мълчание.
— Вие какво ще правите? — попита най-сетне скотовъдецът. — Ще преместите ли подводницата?
— Още не съм решил — произнесе бавно капитанът. — Може би няма да ми се наложи да решавам. Има по-старши офицер от мен — капитан Шоу в Брисбейн. Не вярвам той да се изтегли, защото корабът му не може да се движи. Може би ще получа заповед. Не зная.
— Бихте ли отплували, ако можехте сам да решавате?
— Още не знам — каза отново капитанът. — Едва ли ще спечелим много. Близо четиридесет процента от екипажа на кораба ходят с момичета от Мелбърн, някои от тях се ожениха. Да кажем, че трябва да се преместя в Хобарт. Не мога да взема жените, а те не могат да стигнат дотам другояче, дори да можеха, няма да има къде да живеят. На мъжете сигурно няма да им бъде леко, ако се разделят с жените си през малкото дни, които им остават, освен ако не ги принуди някаква особено наложителна причина в интерес на службата. — Той погледна нагоре, като се засмя. — Както и да е, аз се съмнявам, че те биха дошли. Вероятно повечето от тях ще дезертират от кораба.
— И аз така предполагам. Сигурно ще предпочетат жените си.
Американецът кимна.
— Логично е. Освен това няма смисъл да се дават заповеди, за които човек знае предварително, че няма да бъдат изпълнени.
— Можете ли да изведете подводницата в морето без тях.