— Да, но само на близко разстояние. До Хобарт пътуването е кратко — шест-седем часа. Можем да стигнем там само с десетина души или дори с по-малко. При такъв екипаж няма да можем да се потапяме и да кръстосваме моретата много дълго. Но ако отидем там или дори до Нова Зеландия, в Крайстчърч да речем, без пълен екипаж бихме били негодни за оперативни действия. — Той млъкна. — Ще бъдем само едни бежанци.
Те постояха безмълвни.
— Едно нещо ме изненада — каза скотовъдецът. — Няма много бежанци. Като че ли малко хора идват от север. От Кернс и Таунсвил, и другите засегнати места.
— Така ли? — попита капитанът. — Почти е невъзможно да се намери легло в Мелбърн — където и да е.
— Зная, че има пришълци. Но не чак толкова, колкото очаквах.
— За това помогна и радиото — каза Дуайт. — Обръщенията на министър-председателя внесоха известно успокояване. Ей Би Си свърши добра работа, като каза на хората точно как стоят нещата. В края на краищата не е особено привлекателно да оставиш дома си и да дойдеш тук, за да живееш на палатка или в колата си и да те сполети същото един или два месеца по-късно.
— Вероятно — рече скотовъдецът. — Чух, че някои са се върнали обратно в Куинсланд след няколко седмици. Но не смятам, че само тази е причината. Сигурен съм, че никой не вярва в действителност, че това ще му се случи, докато не се почувства зле. А тогава… Е, тогава е по-лесно да останеш у дома си и да се примириш. Човек не се оправя, щом се разболее веднъж, нали?
— Струва ми се, че не е точно така. Можеш да се възстановиш, ако излезеш от радиоактивната зона и постъпиш в болница за подходящо лечение. Сега в болниците в Мелбърн имат много пациенти от север.
— Не знаех.
— Да, така е. Не съобщават нищо по радиото. В края на краищата каква е ползата? Те просто отново ще се разболеят през септември.
— Добра перспектива — каза скотовъдецът. — Ще изпиете ли още едно уиски?
— Да, благодаря. — Той стана и си наля. — Знаете ли, сега, след като свикнах с тази мисъл, смятам, че е за предпочитане да се приемат нещата такива, каквито са. Ние всички ще умрем един ден, някои по-рано, други по-късно. Работата се свежда до това, че човек никога не е готов, защото не знае кога ще се случи. Е, сега ние знаем и нищо повече не може да се направи. Така дори някак си ми харесва. Харесва ми мисълта, че ще се чувствам добре до края на август, а после — у дома. По-хубаво да свърша по този начин, отколкото да се влача болен и остарял от седемдесет до деветдесет години.
— Вие сте военен — каза скотовъдецът. — Вероятно сте привикнали с тая мисъл, за разлика от мен.
— Ще се евакуирате ли? — попита капитанът. — Може би ще заминете другаде, когато приближи? В Тасмания?
— Аз? Да изоставя това място? — рече скотовъдецът. — Не, няма да замина. Когато смъртта дойде, ще я посрещна тук, на тази веранда, на този стол, с чаша в ръка. Или пък в леглото ми. Няма да напусна това място.
— Когато се примирят с тази мисъл, повечето хора започват да разсъждават така.
Те продължиха да седят на верандата под залязващото слънце, докато Мойра излезе да им каже, че чаят е готов.
— Изпийте си чашите — каза тя — и влизайте за алкохолна проба, ако можете все още да ходите.
— Така не се говори пред гости — каза баща й.
— Ти не познаваш нашия гост така, както аз го познавам, татко. Уверявам те — него никой не може да го накара да подмине кръчмата. Която и да е кръчма.
— По-скоро той не може да те накара да подминеш кръчма.
Влязоха в къщата.
Последваха два дни на пълна отмора за Дуайт Тауърс. Той предаде на двете жени големия куп дрехи за кърпене, а те си го разпределиха и се заловиха за работа. През деня беше зает в стопанството с господин Дейвидсън от зори до здрач. Той бе посветен в тайните на стригането на овце, научи се да насипва и прекарва силаж с каруцата, а после да го разпределя по яслите. Часове наред кара вола по облените от слънце пасища. След затворения живот в подводницата и кораба-майка промяната му се отрази добре: вечер си лягаше рано, спеше непробудно и се събуждаше бодър за следващия ден.
Последната сутрин от гостуването му Мойра го намери след закуска пред вратата на една малка барака до пералнята, сега използвана за склад на багаж, дъски за гладене, гумени ботуши и всякакви други вехтории. Той стоеше пред отворената врата и пушеше цигара, като гледаше многообразието от предмети.
— Тук слагаме нещата, които след разтребване на къщата заделяме за благотворителния базар — каза тя. — Но после все се отказваме да ги изпратим.