— Смятам, че е напълно възможно, сър — каза Дуайт. — Този път няма много подготвителна работа. Единственото нещо, което може да ни възпре, е това морбили.
Адмиралът неочаквано се засмя.
— Съдбата на човешкия род е на карта, а нас ни спира някакво си морбили! Добре, капитане, зная, че ще направите всичко, което зависи от вас.
Когато излязоха от кабинета, Дуайт и Питър се разделиха: Дуайт — за да се обади в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили, а Питър — за да поговори с Джон Осбърн в неговия кабинет на Албърт Стрийт. Той разказа на учения какво е узнал сутринта.
— Зная за Йоргенсън — каза господин Осбърн нетърпеливо. — Старецът се е побъркал. Това са просто илюзии.
— А данните, събрани от самолета за по-бавното покачване на радиоактивността на север?
— Не оспорвам данните. Ефектът на Йоргенсън може и да съществува. Вероятно го има. Но никой, освен Йоргенсън, не смята, че е от значение.
Питър се изправи.
— Ще оставя мъдрите да спорят — цитира той язвително. — Аз трябва да отида и да купя детска кошарка за моята най-голяма неомъжена дъщеря.
— Къде ще търсиш?
— В „Майърс“.
Ученият стана от стола си.
— Ще дойда с тебе. На Елизабет Стрийт има нещо, което искам да ти покажа.
Той не пожела да каже на морския офицер какво е то. Вървяха заедно по средата на свободните от автомобилно движение улици към търговския център за продажба на коли и моторни части, завиха по една пряка, а после в една малка уличка. Джон Осбърн извади от джоба си ключ, отключи една двукрила врата и я блъсна, за да се отвори.
Това беше някогашен гараж на търговец на автомобили. В редици покрай стените стояха мълчаливо коли, някои нерегистрирани, всички покрити с прах и мръсотия, клекнали върху спадналите си гуми. В средата на помещението стоеше една състезателна кола, едноместна, боядисана в червено. Тя беше много ниска и малка, капакът й бе извит надолу, така че отворът за охлаждане бе ниско до земята. Гумите бяха напомпани, тя беше измита и излъскана с особена грижовност и проблясваше на падащата откъм вратата светлина. Изглеждаше бърза като стрела.
— Боже господи! — възкликна Питър. — Какво е това?
— „Ферари“ — рече Джон Осбърн. — С тази кола се е състезавал Доницети една година преди войната. С нея спечели Голямата награда на Сиракуза.
— Как се е озовала тук?
— Купи я Джони Бауълс и я пренесе на кораб. После дойде войната и той така и не можа да се състезава с нея.
— Кой я притежава сега?
— Аз.
— Ти?
Ученият кимна.
— През целия си живот съм се интересувал от автомобилни състезания. Винаги съм искал да се надбягвам, но все нямах пари. После чух за това „Ферари“. Бауълс загина в Англия. Отидох при вдовицата му и й предложих сто лири за нея. Тя мислеше, че съм луд, разбира се, но беше доволна да я продаде.
Питър обиколи малката кола с огромни колела и внимателно я разгледа.
— И аз съм на нейното мнение. Какво, по дяволите, ще я правиш?
— Още не зная. Само знам, че съм собственик вероятно на най-бързата кола в света.
Морският офицер беше очарован.
— Може ли да седна в нея?
— Карай!
Той се промуши на малката седалка зад пластмасовото предно стъкло.
— Колко може да вдигне при пълна скорост?
— Не зная. Но поне двеста.
Питър седеше, въртеше кормилото и опипваше лостовете за управление. Имаше прекрасното усещане, че машината е част от самия него.
— Изкарвал ли си я на пътя?
— Още не.
Той неохотно се измъкна от седалката.
— Какво ще използваш вместо бензин?
Ученият се ухили.
— Тя не гълта такова нещо.
— Не върви ли с бензин?
— Използва се специална етерно-алкохолна смес. За обикновена кола не става. Имам осем варела от нея в задния двор на майка ми. — Той се ухили. — Преди да купя колата, се постарах да си осигуря горивото.
Джон вдигна капака и те заразглеждаха двигателя. Джон Осбърн беше прекарал всичките свободни часове след първото си плаване в лъскане и поддържане на състезателната кола; надяваше се да я изпробва на шосе след няколко дни.