Джон Осбърн запали мотора на своето „Ферари“ и го изкара на пътя. По това време нямаше категорична забрана върху автомобилизма. Никой не можеше да намери бензин, защото официално в страната той беше изчерпан — запасите, предоставени на лекарите и болниците, бяха вече изразходвани. Въпреки това от време на време, макар и много рядко, по пътищата се виждаха коли. Когато горивото беше започнало да става все по-дефицитно, всеки шофьор бе скътал бидони с бензин в гаража си или на някое скришно място — запас за краен случай. „Ферарито“ на Джон Осбърн не предизвика никакво действие от страна на полицията дори когато по време на първото излизане кракът му се плъзна върху непривичния педал за газта и той вдигна осемдесет и пет мили на втора по Бърк Стрийт, в центъра на града. Стига да не убиеше някого, полицията не би му държала сметка за такава дреболия.
Той не уби никого, но се изплаши много. В Сауч Джипслънд, близо до малкото селище Турадин, имаше частна състезателна писта, собственост на клуб от ентусиасти, които я поддържаха. Беше дълга три мили — широк асфалтов път, частна собственост, който не водеше наникъде и на който външни лица не се допускаха. Пистата включваше една права отсечка и множество криволичещи извивки и завои. Тук все още се провеждаха състезания, на които рядко имаше публика поради липсата на транспорт. Откъде ентусиастите вземаха бензин, си оставаше загадка или цяла поредица от загадки, защото, изглежда, всеки разполагаше със свой собствен запас, както и самият Джон Осбърн, който съхраняваше своите осем бидона специално състезателно гориво в задния двор на майка си.
Джон Осбърн откара своето „Ферари“ няколко пъти на това място, първо за тренировка, а по-късно и на състезания — къси надбягвания, за да се пести гориво. За него колата имаше и практическо приложение. Животът му беше живот на учен — човек, чието време преминава в теоретизиране по кабинети или в най-добрия случай по лаборатории. Активният живот му бе непознат. Не беше свикнал да поема личен риск, да се излага на опасност и чувстваше, че нещо не му достига. Когато го мобилизираха на подводницата с научна задача, той беше въодушевен от промяната на монотонното ежедневие, но тайно изпадаше в ужас всеки път, когато слизаха под водата. По време на едноседмичното плаване на север той беше успял да се овладее и да изпълнява задълженията си, без да показва нервното си напрежение, но перспективата да изживее същото отново по време на предстоящото едномесечно плаване под водата го плашеше.
„Ферарито“ промени всичко. Всеки път, когато сядаше зад волана, го обземаше силна възбуда. В началото не караше особено добре. Щом достигнеше до сто и петдесет мили в час по права отсечка, все не успяваше да намали достатъчно скоростта и да вземе безопасно завоите. Първоначално всеки завой беше своеобразен хазарт със смъртта: на два пъти се беше завъртял с колата, озовавайки се на тревната ивица пребледнял и разтреперан от уплаха, дълбоко засрамен, че не е успял да овладее автомобила. Всяко малко състезание или тренировка по този маршрут оставяше у него съзнание за грешките, които не биваше никога повече да допуска, усещането за смъртта, минала покрай него.
След тези силни вълнения, превърнали се в негово ежедневие, предстоящото плаване на „Скорпиън“ престана да го ужасява. То не му се струваше страшно в сравнение с опасностите, които преодоляваше със своята състезателна кола. Морската интермедия се превърна в досадна дреболия, която трябваше да се свърши — загуба на време, което ставаше все по-скъпоценно. Но после щеше да се завърне обратно в Мелбърн и да прекара последните три месеца в състезания.
Като всеки друг автомобилен състезател, и той хвърляше много усилия и време да намери още запаси от гориво.
Сър Дейвид Хартман проведе конференцията според предварителния план. Дуайт Тауърс присъства на нея в качеството си на командир на „Скорпиън“ заедно с офицера си за свръзка. Беше взел и своя радио-електроинженер, лейтенант Сандърстром, тъй като се очакваше да възникнат въпроси около предавателя край Сиатъл. Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания беше представена от нейния директор и от Джон Осбърн. Вторият заместник на командващия военноморските сили беше също там с един от офицерите си. Присъстваше и секретарят на министър-председателя.