— Никога ли не сте се свързвали директно с тази станция от някой кораб, на който сте служили?
— Не, сър. Ние осъществявахме радиовръзки на други честоти.
Известно време обсъждаха методите за радиовръзка.
— Ако се окаже, че е Санта Мария — каза накрая Дуайт, — мисля, че ще можем да го изследваме без особена трудност. — Той погледна картата, която беше вече подробно изучавал, за да се увери още веднъж в правилността на думите си. — Непосредствено около острова дълбочината на водата е четиридесет фута. Може би ще успеем да се придвижим до пристана. За всеки случай имаме и гумена лодка. Ако нивото на радиацията позволява, ще можем да изпратим за кратко офицер на брега, в защитен костюм, разбира се.
— За мен ще бъде чест, ако ми възложите тази задача — каза лейтенантът. — Мисля, че познавам доста добре пътя към съоръженията.
Те оставиха въпроса открит и продължиха с разглеждането на ефекта на Йоргенсън. Уточниха научните наблюдения, необходими, за да бъде той потвърден или отхвърлен.
Дуайт имаше среща с Мойра Дейвидсън за обяд след конференцията. Тя беше избрала един малък ресторант в града и той пристигна преди нея. Мойра влезе с кожено куфарче.
Той я поздрави и й предложи да пийне нещо преди обяда. Тя избра бренди и сода.
— Двойно ли? — запита Дуайт, когато сервитьорът застана до тях.
— Малко — отвърна Мойра.
Той кимна към сервитьора, без да каже нищо. Погледна към коженото куфарче.
— Пазарувала ли си?
— Да пазарувам! — рече тя възмутено. — Аз! Чак пък такава порядъчност!
— Извинявай. Отиваш ли някъде?
— Не — каза тя, като се наслаждаваше на любопитството му. — Давам ти право на три предположения, за да познаеш какво има вътре.
— Бренди — опита той.
— Не. Аз си го нося вътре в мен.
Дуайт помисли малко.
— Нож. Имаш намерение да изрежеш една от ония религиозни картини покрай рамката й, да я изнесеш и я окачиш в тоалетната.
— Не. Още едно.
— Плетка.
— Не плета. Не съм по спокойните занимания. Би трябвало да си го разбрал вече.
Донесоха напитките.
— Е, добре — рече той, — ти печелиш. Какво има вътре?
Мойра вдигна капака на куфарчето. В него имаше бележник, молив и учебник по стенография.
Дуайт се втренчи в трите неща.
— Виж ти — възкликна той, — да не би да учиш стенография?
— Какво лошо има в това? Веднъж ти самият каза, че трябвало да го направя.
Той смътно си спомни какво й беше казал веднъж между другото.
— Да не би да ходиш на курсове?
— Всяка сутрин. В девет и половина съм на Ръсъл Стрийт. Представяш ли си — аз в девет и половина! Ставам преди седем!
Той се ухили.
— Виж, това е лошо. Защо си се захванала?
— За да правя нещо. До гуша ми дойде да бранувам тор.
— От колко време се занимаваш?
— От три дни. Много съм добра. Мога всичко да превърна на завъртулки.
— А после можеш ли да си ги разчетеш?
— Още не — призна си тя и отпи от брендито. — Не съм напреднала толкова.
— Учиш ли машинопис?
— И счетоводство. Всичко заедно.
Дуайт я погледна в почуда.
— Като завършиш, от тебе ще излезе страшна секретарка.
— Да, догодина. Догодина ще мога да си намеря добра работа.
— Има ли много хора в курса. Сигурно посещаваш някакво училище или нещо такова?
— Много повече, отколкото предполагах. Някъде половината от обикновената бройка. Веднага след войната почти нямало ученици и много от преподавателите били уволнени. Сега броят на учениците непрекъснато се увеличава и се налага наново да ги назначат.
— Малко ли са курсистите?
— Повечето са под двадесет години. Сред тях се чувствам като баба. Предполагам, че на техните им е омръзнало да ги гледат все из къщи и са ги накарали да работят. — Мойра замълча. — Същото е и в университета. Сега има много повече новопостъпили, отколкото преди няколко месеца.
— Никога не съм очаквал, че ще се получи така — отбеляза Дуайт.
— Скучно е да се затвориш вкъщи — каза Мойра. — В университета те се срещат с приятели.
Той й предложи още по едно питие, но тя отказа и се преместиха в ресторанта.
— Чу ли за Джон Осбърн и неговата кола? — попита Мойра.
Дуайт се засмя.
— Разбира се. Той ми я показа. Май че я показва на всеки, който се съгласи да отиде. Страшно хубава кола.