— Вижте тези, сър. Каква цена имате предвид?
— Не зная — рече командирът. — Искам хубава гривна.
Продавачът избра една.
— Тази е четиридесет гвинеи, а тази е шестдесет и пет. Смятам, че са много красиви.
— А тази?
Мъжът я вдигна.
— Тази е много по-скъпа, сър. Прекрасна изработка. — Той погледна етикетчето. — Струва двеста двадесет и пет гвинеи.
Гривната грееше върху черното кадифе. Дуайт я взе и я разгледа. Мъжът беше казал истината — действително прекрасна изработка. Шеърън нямаше нищо подобно в кутията си за бижута. Беше сигурен, че ще я хареса.
— Каква е изработката — английска или австралийска?
Мъжът поклати глава.
— Първоначално е купена от „Картие“ в Париж. При нас попадна от наследството на една дама от Турак. Както виждате, гривната е съвсем запазена. Обикновено закопчалката се нуждае от поправка, но при тази няма нужда дори от това. В чудесно състояние е.
Дуайт си представи как тя щеше да се зарадва.
— Ще я взема. Ще платя с чек. Ще се отбия да я взема утре или вдругиден.
Написа чека и взе разписката. Вече беше си тръгнал, когато се спря и се обърна към мъжа:
— А знаете ли къде мога да купя пого, подарък за малко момиченце? Като че ли са станали дефицитни.
— Едва ли ще мога да ви помогна — каза мъжът. — Най-добре да обиколите всички магазини за играчки.
Вече затваряха магазините и тази вечер нямаше време за повече търсене. Той отнесе пакета със себе си в Уилямстаун и когато стигна до самолетоносача, слезе в подводницата и го постави зад койката си в каютата, където никой нямаше да го забележи. След два дни взе гривната и също я отнесе в подводницата, за да я заключи в стоманения сейф, където държеше поверителните документи.
Същия ден някоя си госпожа Хектър Фрейзър занесе една счупена сребърна каничка за сметана в бижутерийния магазин, за да запоят дръжката. Докато се разхождаше по улиците следобеда, тя неочаквано срещна Мойра Дейвидсън, която познаваше от дете. Спря и попита как е майка й. После каза:
— Миличка, ти познаваш онзи американец, капитан Тауърс, нали?
— Да. Доста добре — отвърна момичето. — Гостува ни за почивните дни.
— Как мислиш, дали не е луд? Май всички американци са луди. Не знам.
Момичето се усмихна.
— Сигурно не е по-луд от всички нас през тия дни. Какво е направил?
— Искал да купи пого в „Саймъндс“.
Мойра изведнъж застана нащрек.
— Миличка, представи си, не другаде, а в „Саймъндс“! Като че ли там продават пого. Казват, че купил най-красивата гривна и платил баснословна цена за нея. Дали случайно не е за тебе?
— Не зная. Не е много в стила му.
— А, човек не знае какво може да очаква от тези мъже. Вероятно някой ден ще те изненада с нея.
— А какво станало с погото?
— Ами като купил гривната, той попитал господин Томпсън, оня русия, хубавичкия младеж — та го попитал дали не знае къде би могъл да купи пого. Казал, че го иска за подарък на малко момиченце.
— Какво лошо има в това? — тихо попита госпожица Дейвидсън. — Наистина е много хубав подарък за малко момиченце.
— Сигурно е така. Но ми се стори смешно, че капитан на подводница иска да купи такова нещо. И то не другаде, а в „Саймъндс“.
— Вероятно ухажва богата вдовица с малко момиченце. Гривната за майката, а погото за дъщерята. Какво лошо има в това?
— Нищо — рече госпожа Фрейзър, — само дето всички ние си мислехме, че ухажва теб.
— Точно тук сте сгрешили — каза спокойно момичето. — Не той мене, а аз него ухажвам. Трябва да вървя. Много се радвам, че ви видях. Ще предам на мама.
Мойра се отдалечи надолу по улицата, но историята с погото се въртеше в ума й. Този следобед тя стигна дотам, че се захвана да проучва пазара и скоро откри, че търговията с пого много е западнала. Ако Дуайт държеше на него, явно щеше да има сериозни трудности.
Разбира се, напоследък всички бяха откачили по малко: Питър и Мери с тяхната градина, баща й с плановете си за стопанството, Джон Осбърн със състезателната си кола, сър Дъглас Фрауд с клубния портвайн, а сега и Дуайт Тауърс с неговото пого. Вероятно и тя самата — с Дуайт Тауърс. Всеки си имаше някаква чудатост, граничеща с лудостта, плод на времената, в които живееха.
Искаше да му помогне, наистина искаше да му помогне, но разбираше, че трябва да подходи много внимателно. Щом се прибра вечерта вкъщи, отиде в килера, измъкна старото си пого и изтри с парцал мръсотията по него. Дървената дръжка можеше да се изглади с шкурка, да се лакира отново от някой добър майстор и да заприлича на нова въпреки тъмните петна от влагата. Ръждата обаче беше разяла дълбоко металните части и особено едната метална стъпка. С колкото и боя да се намажеше, тази част не би могла да изглежда като нова, а собственото й детство беше все още достатъчно близко, та мисълта за употребявана играчка да не породи у нея отвращение. Това не беше изход.