Срещна се с него във вторник вечерта преди киното, както се бяха уговорили. По време на вечерята го попита как вървят работите на подводницата.
— Общо взето, добре — каза й той. — Инсталират втора кислородна регенеративна установка, която ще работи паралелно с другата. Вероятно тази работа ще приключи до утре вечер, а после ще го изпробваме в четвъртък. Може да заминем към края на седмицата.
— Много ли е важен този апарат?
Дуайт се усмихна.
— Ще се наложи да плаваме потопени доста време. Не ми се ще да остана без въздух и да бъда принуден да изляза на повърхността в радиоактивна зона или пък да се задуша.
— Значи, това е някакво резервно устройство?
— Имахме късмет, че го намерихме. Откриха го в складовете във Фримантъл.
Тази вечер той беше разсеян. Към нея беше мил и внимателен, но през цялото време тя чувстваше, че той си мисли за други неща. Няколко пъти по време на вечерята Мойра се опита да го разсее, но не успя. Същото беше и в киносалона: даваше вид, че се забавлява, за да не развали вечерта й, но всъщност липсваше живец. Тя се успокояваше, че не би могла да очаква друго преди такова плаване.
След прожекцията повървяха по празните улици към гарата. Като наближиха, Мойра се спря в тъмния вход на един безистен, където можеха да поговорят спокойно.
— Поспри за малко, Дуайт. Искам да те питам нещо.
— Разбира се — каза той любезно. — Кажи.
— Ти си разтревожен за нещо, нали?
— Нищо сериозно. Страхувам се, че бях лош компаньон тази вечер.
— Заради подводницата ли?
— Не, защо, мила? Казах ти, че няма нищо опасно. Просто задача като всяка друга.
— Тогава е заради погото, нали?
Дуайт я изгледа смаяно в полумрака.
— Ами ти как разбра?
Мойра тихичко се засмя.
— Имам си шпиони. Какво купи за малкия?
— Въдица. — Настъпи мълчание, а после той каза: — Сигурно ме смяташ за побъркан.
Мойра поклати глава.
— Не. Намери ли пого?
— Не. Изглежда, че навсякъде са се свършили.
— Зная. — Те помълчаха. — Аз огледах моето. Можеш да го вземеш, ако ти върши работа. Но е страшно старо и металните части са целите в ръжда. Все още работи, но се боя, че не става за подарък.
— Забелязах. Да не мислим повече за това, скъпа. Ако имам време, преди да отплаваме, ще дойда тук, за да видя какво друго може да се купи.
— Сигурна съм, че е възможно да се намери пого. Сигурно са ги произвеждали някъде тук в Мелбърн. Или поне в Австралия. Въпросът е да се намери навреме.
— Остави това. Беше просто хрумване. Не е толкова важно.
— Важно е. За мене е важно. — Тя вдигна глава. — Ще намеря, докато стане време да се върнеш. Дори ако трябва да го направя по поръчка. Сигурно няма да е точно това, което искаш, но съгласен ли си така?
— Страшно мило от твоя страна — каза капитанът с дрезгав глас. — Ще й кажа, че ти ще го донесеш.
— Точно така. Във всеки случай аз ще го нося, когато се срещнем отново.
— Може да ти се наложи да го носиш много далеч — каза той.
— Не се тревожи, Дуайт. Когато се срещнем, то ще е у мене.
В тъмния вход той я прегърна и я целуна.
— Това е за обещанието — прошепна й той — и за всичко останало. Шеърън няма да има нищо против. То е от нас двамата.
Шеста глава
Двадесет и пет дни по-късно американската подводница „Скорпиън“ приближаваше първия обект на своето плаване. Бяха изминали десет дни, откакто тя се беше потопила на тридесетия паралел южно от екватора. Корабът беше достигнал сушата при остров Сан Николас край Лос Анжелис, избягвайки града заради непознатите минни полета. Поеха курс покрай Санта Роза и наближиха брега от запад през Сайта Барбара. Оттам продължиха на север, като се движеха на перископна дълбочина, на около две мили от сушата. Осмелиха се да влязат в залива Монтърей, разгледаха риболовното пристанище, но не забелязаха живот на брега и не научиха почти нищо. Радиоактивността беше навсякъде висока, така че те сметнаха за благоразумно да останат потопени.