Наблюдаваха Сан Франциско на пет мили от Голдън Гейт. Успяха само да разберат, че мостът е разрушен. Подпорната кула в западния му край като че ли беше срутена. Къщите, видими от морето покрай Голдън Гейт Парк, бяха пострадали много от пожарите и взривната вълна — ни една от тях не бе годна за обитаване. Не се виждаха никакви следи от човешки живот, а и нивото на радиацията изключваше всякаква възможност за неговото съществуване наоколо.
Останаха там няколко часа, правеха снимки през перископа и огледаха града доколкото беше възможно. Върнаха се обратно на юг до залива Хаф Мун, приближиха се на половин миля от брега и изплуваха за известно време на повърхността, като викаха през радио мегафона. Тук къщите не изглеждаха много разрушени, но нямаше никакви признаци на живот. Те постояха, докато се здрачи, и поеха курс на север, като заобиколиха нос Рейз и продължиха на около три-четири мили от сушата, следвайки бреговата линия.
Откакто пресякоха екватора, започнаха да излизат на повърхността по време на всяка вахта, за да осигурят максималната височина на антената, с която приемаха радиопредаванията от Сиатъл. Веднъж ги бяха чули на пет градуса северна ширина. Предаването продължи около четиридесет минути — някакви произволни, безсмислени сигнали, които се изгубиха след това. Оттогава не бяха ги засичали. Тази нощ, някъде към Форт Браг, изплуваха на повърхността при силен северозападен вятър и прилив. Веднага щом включиха радиопеленгатора, ги чуха отново. Този път бяха в състояние да засекат сравнително точно мястото на излъчванията.
Дуайт се надвеси над щурманската маса, където лейтенант Сандърстром определяше местоположението на предавателя.
— Санта Мария — каза той. — Изглежда, че си бил прав.
Послушаха безсмислената бъркотия, която идваше от приемника.
— Какъв хаос — каза най-после лейтенантът. — Това не би могло да се предава от човек, та дори той да не познава радиото. Тези сигнали са излъчени по някаква случайност.
— Като че ли е така. — Дуайт постоя заслушан. — Но там има енергия. А където има енергия, има и хора.
— Не е абсолютно задължително — каза лейтенантът.
— При водноелектрическите централи — съгласи се Дуайт. — Зная. Но, по дяволите, тези турбини не могат да работят две години без никакво поддържане.
— Човек трудно би повярвал, но някои от тях са дяволски добри механизми.
Дуайт изсумтя и се върна отново към картите.
— Ще гледам да минем нос Флайъри призори. Ще продължим както досега и ще определим местоположението си към пладне, а после ще коригираме и скоростта. Ако всичко е наред, ще се приближим на перископна дълбочина, така че да можем да изхвърлим баласта, ако се натъкнем на нещо непредвидено. Може би ще успеем да стигнем направо до Санта Мария. Може и да не успеем. Готов ли сте да слезете на брега, ако стигнем?
— Разбира се — каза лейтенантът. — Дори вече ми се иска да се измъкна за малко от кораба.
Дуайт се усмихна. До този момент бяха изкарали под водата единадесет дни и макар че здравето им беше все още добро, всички те страдаха от нервното напрежение.
— Стискайте палци — каза той — и се надявайте да успеем.
— Знаете ли какво — каза лейтенантът. — Ако не е възможно да минем през пролива, може би аз ще успея да стигна по сушата. — Той издърпа една карта. — Ако се приближим до Грейс Харбър, ще мога да стигна до сушата при Хокунам или Абърдийн. А оттам право до Бремъртън и Санта Мария.
— Но пътят е сто мили.
— Вероятно ще мога да намеря кола и бензин.
Капитанът поклати глава. Двеста мили по лек защитен костюм в заразена кола, със заразен бензин, по заразена земя — това не беше препоръчително.
— Запасът от въздух ще ти стигне само за два часа — каза той. — Зная, че можеш да вземеш допълнителни бутилки. Но не е препоръчително. Така ще те загубим. Във всеки случай не желая да поемаме такъв риск.
Подводницата отново се потопи и продължи по курса. Когато изплува четири часа по-късно, предаванията бяха спрели.
През целия следващ ден плаваха на север, повечето време на перископна дълбочина. За капитана сега ставаше все по-важен духът на екипажа. Животът в напълно затвореното пространство им се отразяваше — от дълго време вече не можеха да приемат забавни радиопредавания, а записите, които пускаха по високоговорителите, отдавна им бяха омръзнали. За да стимулира умовете и за да осигури някаква тема за разговори, той позволи свободен достъп до перископа на всеки, който пожелае, макар че нямаше кой знае какво да се види. Но това скалисто и неинтересно крайбрежие беше техният роден край и гледката на кафене с паркиран „Буик“ отпред беше достатъчна, за да ги подтикне към разговори и да съживи изтощените им мозъци.