Върна се обратно нагоре по стълбите в предавателната зала. Бяха му останали няколко минути на разположение и той се отправи към купчината броеве на „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Както беше предполагал, сред тях имаше три броя, излезли, след като „Скорпиън“ беше напуснал Пърл Харбър преди избухването на войната, която той не беше видял, която никой от подводницата не беше видял. Разгърна ги жадно. Те съдържаха трите последни откъса от поредицата „Жената и дърварят“. Той седна и се зачете.
Сирената изсвири пет пъти и го вдигна, преди да е минал и половината от първия откъс. Трябваше да върви. Поколеба се за миг, после нави на руло трите списания и ги мушна под мишница. Лодката и защитният му костюм вече бяха заразени и трябваше да ги остави в ограждението на бойната рубка, за да бъдат измити от морската вода. Би могъл да завие и тези заразени списания в гумената лодка — може би те щяха да оцелеят, може би щяха да успеят да ги обеззаразят, да ги изсушат и прочетат, когато се върнат в безопасните южни ширини. Напусна залата, като затвори внимателно вратата след себе си, и се отправи към кея.
Офицерската трапезария гледаше към пролива, малко встрани от кея. Не й беше обърнал внимание при слизането си на брега, но сега нещо го привлече и той се отклони на петдесет ярда по посока към нея. Сградата имаше широка веранда, обърната към морето. Едва сега видя, че вътре има празненство. Петима мъже в габардинени униформи заедно с две жени седяха във фотьойли около маса. Видя как лекият ветрец развя лятна рокля. На масата имаше уиски със сода и старинни чаши.
За миг се заблуди и бързо приближи. После спря ужасен — тържеството бе продължавало повече от година. Обърна се бързо и тръгна назад към кея, копнеещ час по-скоро да се завърне обратно в тесния затвор, при топлината на приятелството и сигурността на подводницата.
На палубата Сандърстром изпусна въздуха от лодката и я прибра, след като уви в нея списанията. После бързо се съблече, постави шлема и облеклото в кабината, затръшна люка и провери дали е затворен херметически, слезе в аварийната шахта и пусна душа. Пет минути по-късно се озова във влажната задуха на подводницата.
Джон Осбърн чакаше на входа до шахтата с Гайгеровия брояч, обяви го за незаразен и го пропусна, а една минута по-късно той стоеше с хавлия около кръста и докладваше на Дуайт Тауърс в неговата каюта. Там бяха също старши помощникът на командира и офицерът за свръзка.
— Приехме сигналите по радиото — каза капитанът. — Но не съм сигурен дали са ги получили и в Австралия — сега е ден по цялото разстояние. Там е около единадесет часа сутринта. Какво ще кажете?
— Според мен са ги приели — отвърна радиоинженерът. — Там е есен и няма много електрически бури.
Капитанът го освободи да се облече и се обърна към своя старши помощник.
— Довечера ще останем тук. Вече е седем часът; докато стигнем до минните полета, ще се стъмни. — Без светлини, по които да се ориентира, той не смееше нощем да рискува през мините в провлака Хуан де Фука. — Тук сме извън течението. Изгревът е към четири и петнадесет, това е дванадесет часа на обед по Гринуич. Тогава ще отплаваме.
Тази нощ останаха в спокойните води на пристанището, малко встрани от острова Санта Мария, като наблюдаваха светлините на брега през перископа. Призори поеха на път по обратния курс и веднага заседнаха в плитчина. Отливът беше започнал и нивото на водата щеше да бъде ниско в продължение на няколко часа, но дори при това положение според морската карта би трябвало да има един клафтер вода под кила. Изхвърлиха баласта, за да изплуват, ушите им бучаха от спадането на налягането в корпуса, всички ругаеха топографическия институт, опитаха още веднъж да се измъкнат — резултатът беше същият. Накрая се отказаха и зачакаха раздразнени прилива. Едва в девет часа сутринта излязоха в главния канал и поеха курс на север, към открито море.
В десет и двадесет лейтенант Хирш внезапно извика от перископа:
— Пред нас плава лодка.
Старши помощникът на командира се втурна към окуляра, погледна за миг и каза: