— Върви извикай капитана. — Когато Дуайт пристигна, той докладва: — Пред нас лодка с извънбордов мотор, сър. На около три мили. Човек в нея.
— Жив?
— Така предполагам. Лодката се движи.
Дуайт застана на перископа и дълго време гледа през него. После се отдръпна.
— Струва ми се, че е старшина Суейн — каза той тихо. — Но който и да е, в момента лови риба. Намерил е моторна лодка, бензин за нея и е излязъл на риболов.
Старши помощникът се втренчи в него.
— Е, как ви се струва, а!
Капитанът постоя замислен:
— Приближете към лодката и застанете на дрейф. — Ще поговоря с него.
В подводницата настана тишина, нарушавана единствено от заповедите на старши помощника. Скоро той спря машините и докладва, че лодката е близо до борда. Дуайт изтегли дългия проводник на микрофона и отиде до перископа.
— Говори командирът. Добро утро, Ралфи. Как я караш?
Всички чуха отговора по високоговорителя.
— Добре съм, командире.
— Кълве ли рибата?
Старшината вдигна от лодката една сьомга.
— Хванах една. — А после рече: — Чакайте малко, капитане, закачихте кордата!
В подводницата Дуайт се ухили и каза:
— Намотава си кордата на макарата.
Капитан-лейтенант Фарел попита:
— Да дам ли малко напред?
— Не, задръж така. Сега я освобождава.
Почакаха, докато рибарят оправи такъмите си. После Суейн рече:
— Кажете, капитане, сигурно ме смятате за мерзавец, задето напуснах подводницата по този начин, а?
— Всичко е наред, приятелю — отвърна Дуайт. — Знам какво е. Въпреки това няма да те взема отново на борда. Трябва да мисля за останалите от екипажа.
— Разбира се, капитане, знам това. Аз съм облъчен и сигурно с всяка минута ставам все по-заразен.
— Как се чувстваш в момента?
— Засега добре. Бихте ли попитали господин Осбърн колко време ще изкарам така?
— Той смята, че ще изкараш още ден или горе-долу толкова и после ще започне да ти се гади.
От лодката рибарят се обади:
— Е, поне случих много хубав ден като за последен. Представяте ли си, ако валеше!
Дуайт се засмя.
— Точно така трябва да се приеме… Кажи ми, как е на брега?
— Тук всички са мъртви, капитане — предполагам, че се досещате… Отидох у дома. Татко и мама бяха мъртви в леглото си — струва ми се, че са взели нещо. Обиколих да видя момичето си. И тя беше мъртва. Направих грешка, че отидох. Няма кучета, нито котки, нито птици — нищо живо. Сигурно всичко е измряло. Иначе си е съвсем като преди. Съжалявам, че дезертирах, капитане, но съм щастлив, че съм у дома. — Той замълча. — Намерих колата си и бензин за нея, имам собствена лодка с извънбордов мотор и собствена въдица. И денят е хубав и слънчев. Предпочитам да свърша по този начин, тук, в моя роден град, отколкото през септември в Австралия.
— Разбира се, приятелю. Зная как се чувстваш. Искаш ли нещо, което да ти изнесем на палубата? Ние тръгваме и няма да се връщаме.
— Имате ли от онези чудотворни хапчета в кораба, които се пият, когато стане прекалено лошо? Цианкалий?
— Нямаме от тях, Ралфи. Ще изнеса на палубата един пистолет, ако искаш.
Рибарят поклати глава.
— Имам свой собствен револвер. Щом се върна на брега, ще огледам аптеката — може би там има нещо. Но сигурно с револвера ще бъде най-добре.
— Искаш ли друго?
— Благодаря, капитане, но на брега имам всичко, което ми е необходимо. Съвсем безплатно. Само поздравете момчетата от мене.
— Ще ги поздравя, приятелю. Сега ще тръгваме. Наслука!
— Благодаря, капитане. Хубаво беше да се служи при вас и съжалявам, че дезертирах.
— Няма нищо. Сега само внимавай за тягата от витлата, като дадем напред.
Тауърс се обърна към старши помощника.
— Поемете управлението. Напред, по курса, десет възела.
Тази вечер Мери Холмс позвъни в дома на Мойра. Беше проливнодъждовна вечер в късната есен, вятърът свиреше около къщата в Харкъуей.
— Миличка — каза тя, — пристигнала е радиограма от тях. Всички са добре.
Момичето ахна — толкова неочаквано беше.
— Как са могли да изпратят съобщение?
— Капитан Питърсън току-що ми позвъни. Получили са го от онази загадъчна станция, която е трябвало да изследват. Изпратил го е старши лейтенант Сандърстром и е предал, че всички са добре. Не е ли чудесно?