За миг на момичето му прималя — толкова дълбоко беше облекчението.
— Чудесно — прошепна то. — Кажи ми, може ли да се изпрати съобщение до тях?
— Едва ли. Сандърстром е казал, че закриват станцията и че там не е останал никой жив.
— О-о… — Момичето замълча. — Е, добре, като че ли ни остава единствено да бъдем търпеливи.
— Нещо специално ли държиш да изпратиш?
— Всъщност не. Просто нещо, което исках да кажа на Дуайт. Но ще трябва да почака.
— Мила! Ти не искаш да кажеш, че…
— Не, не.
— Добре ли се чувстваш?
— Чувствам се много по-добре, отколкото преди пет минути. — Тя замълча. — Как я караш ти? Как е Дженифър?
— Тя е добре. Добре сме, само дето вали непрекъснато. Не можеш ли да прескочиш някой път? Цяла вечност не сме се виждали.
— Бих могла да се отбия някоя вечер след работа и да се върна на следващия ден.
— Ще бъде чудесно!
След две вечери Мойра пристигна на гарата във Фолмаут и извървя две мили нагоре по хълма под ситния дъждец. Мери я чакаше в малкото жилище с буен огън във всекидневната. Тя си смени обувките, помогна на Мери да изкъпят бебето и да го приспят, а после вечеряха. По-късно седнаха на пода пред огъня.
— Кога мислиш, че ще се върнат? — попита момичето.
— Питър каза, че ще си дойдат към четиринадесети юни. — Мери посегна към календара върху бюрото зад нея. — Още три седмици — малко повече. Аз зачерквам дните.
— Смяташ ли, че са стигнали навреме, по разписание там, откъдето са изпратили радиограмата?
— Не зная. Трябваше да питам Питърсън. Дали ще е удобно да му позвъня утре и да го питам?
— Сигурно няма да има нищо против.
— Ще му се обадя. Питър каза, че това му е последната задача от военноморските сили. След като се върнат, ще го освободят. Мислех си дали няма да можем да заминем на почивка през юни или юли. Толкова е гадно тук през зимата — само дъжд и вятър.
Момичето запали цигара.
— Къде бихте отишли?
— Някъде, където е топло. Куинсланд или другаде. Колко досадно е да нямаш кола. Сигурно ще трябва да разнасяме Дженифър по влаковете.
Мойра изпусна дълго облаче дим.
— Не смятам, че Куинсланд ще е много подходящо място.
— Заради лъчевата болест ли? Тя е толкова далече.
— В Мерибъроу са се заразили — каза момичето. — Това е малко по на север от Брисбейн.
— Но все пак има и други топли места, където може да се иде, не е задължително да се ходи точно там, нали?
— Не смятам, че ще са останали. А и радиацията неотклонно идва насам, на юг.
Мери се обърна и я погледна.
— Кажи ми, наистина ли мислиш, че ще стигне дотук?
— Да, така мисля.
— Искаш да кажеш, че всички ще умрем от това? Както казват мъжете?
— Сигурно.
Мери издърпа от купчината разхвърлени книжа по канапето един каталог за градински цветя.
— Днес ходих в „Уилсън“ и купих сто жълти нарциса. Луковици. От ония — „Крал Алфред“. — Тя показа картинката. — Смятам да ги посадя в ъгъла край стената, където Питър изкорени дървото. Там е закътано. Но ако всички умрем, това ще е глупаво.
— Не по-глупаво от това да започнеш да учиш стенография и машинопис — каза иронично момичето. — Ако питаш мен, всички ние сме мръднали по малко. Кога цъфтят нарцисите?
— Би трябвало да цъфнат до края на август — каза Мери. — Разбира се, тази година няма да има много, но следващата и по-следващата ще бъдат истинска прелест. Нали знаеш, че те се размножават.
— Е, разбира се, че е разумно да ги засадиш. Така или иначе, ще ги видиш и поне ще знаеш, че си направила нещо.
Мери я погледна с благодарност.
— Точно така разсъждавам и аз. Искам да кажа, че не бих понесла да… просто да скръстя ръце и да не правя нищо. Човек би могъл и сега да умре и да сложи край на всичко.
Мойра кимна.
— Ако е вярно това, което казват, никой от нас няма да има време да свърши всичко, което е запланувал. Но поне да го вършим, докато можем.
Седяха върху килимчето пред камината, Мери си играеше с ръжена в огъня. След малко каза:
— Забравих да те питам дали не искаш бренди или нещо друго. Има една бутилка в шкафа, а мисля, че има и малко сода.
Момичето поклати глава.
— За мен не. Нямам нужда.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Да не си решила да ставаш примерна или нещо от тоя род?