— Или нещо от тоя род — повтори момичето. — У дома никога не го докосвам. Само когато съм навън, на гости или с мъже. Особено с мъже. В действителност вече ми е опротивяло.
— Не от мъжете, нали, мила? Или поне не сега. Имам предвид Дуайт Тауърс.
— Да — каза момичето. — За Дуайт Тауърс си права.
— Не ти ли се иска да се омъжиш? Искам да кажа, дори ако всички ние умрем през септември.
Момичето се вторачи в огъня.
— Исках да се омъжа — каза тя тихо. — Исках да имам всичко, което ти имаш. Но сега вече няма да мога.
— Не би ли се омъжила за Дуайт?
Момичето поклати глава.
— Едва ли.
— Сигурна съм, че той те харесва.
— Да — каза тя. — Той наистина ме харесва.
— Целувал ли те е?
— Да — каза тя отново. — Целуна ме веднъж.
— Сигурна съм, че ще се ожени за тебе.
Момичето отново поклати глава.
— Той има жена и две деца в Америка.
Мери се втренчи в нея.
— Мила моя, той не може да има жена и деца. Те сигурно са мъртви.
— Той не мисли така — каза Мойра уморено. — Мисли си, че през септември ще си отиде у дома, за да ги види. В неговия роден град, в Мистик. — Тя замълча. — Всички ние откачаме по свой начин. А това е неговият начин.
— Искаш да кажеш, той наистина мисли, че жена му и децата са живи?
— Не зная дали така мисли, или не. Не, едва ли. Смята, че ще бъде мъртъв през септември, но че ще си иде у дома, при Шеърън и Дуайт младши, и Хелън. Купува им подаръци.
Мери се опитваше да разбере.
— Но щом така мисли, защо те е целунал?
— Защото обещах, че ще му помогна за подаръците.
Мери се изправи.
— Ще си налея нещо — каза тя решително. — Струва ми се, че и за теб е по-добре да пийнеш. — А когато седнаха с чаши в ръце, тя попита с любопитство. — Сигурно е много особено да изпитваш ревност от някой, който вече е мъртъв?
Момичето отпи от чашата си и се втренчи в огъня.
— Не го ревнувам от нея — каза най-сетне Мойра. — Тя се казва Шеърън. Искам да се запозная с нея. Сигурно е чудесна… Разбираш ли, той е такъв един практичен мъж.
— Не искаш ли да се омъжиш за него?
Момичето дълго стоя, без да продума.
— Не зная — каза то накрая. — Не зная дали искам, или не. Ако не беше всичко това… бих изиграла всякакъв мръсен номер — позволен или не, — за да го откъсна от нея. Вече знам — едва ли с друг бих могла да бъда щастлива. Но сега, сега няма време за щастие с когото и да било.
— Все пак има три-четири месеца — каза Мери. — Веднъж видях едно мото — от ония, дето ги окачват по стените, за да те окуражават. То гласеше: „Не се тревожете — това може никога да не се случи.“
— Аз смятам, че наистина ще се случи — отбеляза Мойра. Тя хвана ръжена и започна да играе с него. — Ако беше за цял живот, щеше да бъде по-различно. Щеше да си струва да й направя мръсно, ако това означаваше, че ще имам Дуайт завинаги, и деца, и дом, и пълноценен живот. Пред нищо не бих се спряла, ако виждах някакъв шанс. Но да й направя мръсно само за тримесечно удоволствие и в крайна сметка да не излезе нищо — е, това е друга работа. Може да съм разпусната жена, но съм сигурна, че не съм толкова неморална. — Тя погледна нагоре усмихната. — Във всеки случай вече нямам време. Сигурно ще заслужа похвалите й.
— Божичко — рече Мери. — Нещата са толкова сложни!
— Не би могло да бъде по-лошо — съгласи се Мойра. — Вероятно ще си умра стара мома.
— Това е безсмислено. Но какво ли има смисъл в тия дни. Питър… — Тя спря.
— Какво Питър? — попита момичето с любопитство.
— Не зная. Беше ужасно, подлудяващо. — Тя се размърда неспокойно.
— Какво е станало? Кажи ми.
— Убивала ли си някога човек?
— Аз? Още не. Често съм искала. Най-вече провинциалните телефонистки.
— Говоря ти сериозно. Да убиеш някого, е ужасен грях, нали? Искам да кажа, че ще отидеш в ада.
— Не зная. Предполагам. Кого искаш да убиеш?
Майката каза глухо:
— Питър каза, че може да се наложи да убия Дженифър. — Появи се сълза и се процеди надолу по бузата й.
Момичето импулсивно се наведе и докосна ръката й.
— Мила, не може да е така! Сигурно погрешно си го разбрала.
Мери поклати глава.
— Не е грешка — изхлипа тя. — Точно така е. Той ми каза, че може би ще трябва да го направя и ми показа как. — Сълзите й рукнаха.
Мойра я прегърна и докато я утешаваше, историята постепенно се изясни. В началото момичето не можеше да повярва на думите, които чуваше, но по-късно вече не беше толкова сигурна. Накрая отидоха заедно в банята и разгледаха червените кутийки на лавичката.