— Много вероятно. Изпий това уиски, докато телефонирам на татко.
— За какво?
— Да ни посрещне на гарата с бричката. Казах им, че ще изкачим хълма пеша, но сега няма да ти позволя такова нещо. Може да умреш в ръцете ми и после ще трябва да давам обяснения пред следователя. Може дори да стане дипломатически въпрос.
— С кого, мила?
— Със Съединените щати. Не е много изгодно да убиваш главнокомандуващия военноморските сили на Съединените щати.
— Струва ми се, че сега аз съм Съединените щати — каза уморено Дуайт. — Възнамерявам да се кандидатирам за президент.
— Хубаво, обмисли го добре, докато отида да телефонирам у дома.
В малката телефонна кабина Мойра каза:
— Мисля, че е болен от грип, мамо. Първо на първо — страшно е уморен. Трябва да си легне веднага, щом се приберем у дома. Запали огън в неговата стая и сложи топла грейка в леглото. И още нещо, мамо, позвъни на доктор Флетчър и го помоли да намине тази вечер. Не мисля, че е нещо друго, освен грип, но все пак той е прекарал в радиоактивна зона над един месец и не е ходил на лекар, откакто се е върнал. Кажи на доктор Флетчър за кого става дума. Знаеш, че вече е твърде важна личност.
— С кой влак ще пътувате?
Тя погледна часовника на китката си.
— Ще хванем този в четири и четиридесет. Слушай, мамо, в бричката сигурно ще бъде страшно студено. Помоли татко да вземе няколко одеяла.
После се върна на бара.
— Свършвай уискито и да тръгваме. Трябва да хванем влака в четири и четиридесет.
Той тръгна покорно с нея. Няколко часа по-късно беше в спалнята за гости, огряна от силния огън в камината. Промъкна се в топлото легло, целият треперещ от леката треска. Лежеше там безкрайно благодарен, докато треската утихваше, щастлив, че може да се отпусне, да гледа тавана, да слуша трополенето на дъжда отвън. След малко скотовъдецът — неговият домакин — донесе горещо уиски с лимон и го попита какво иска за ядене, на което той отговори: „Нищо“.
Към осем часа навън в дъжда се чу конски тропот и гласове. След малко влезе лекарят. Беше свалил мокрото си палто, но дългите му бричове и ботушите му за езда бяха потъмнели от дъжда и изпускаха пара, докато стоеше край огъня. Беше тридесет и пет, четиридесетгодишен мъж, приятен и компетентен.
— Вижте какво, докторе — каза пациентът, — наистина съжалявам, че са ви повикали в такава нощ. Не е нещо, което да не мине, след като полежа ден-два.
Лекарят се усмихна.
— Радвам се, че мога да се запозная с вас — каза той. Хвана китката на американеца и измери пулса му. — Разбрах, че сте били в радиоактивна зона.
— Да, защо? Не сме били изложени на радиацията.
— През цялото ли време сте били в корпуса на подводницата?
— През цялото време. С нас пътуваше едно момче от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, което всеки ден ни преглеждаше с гайгеров брояч. Не е това, докторе.
— Имали ли сте гадене или диария?
— Нищо подобно. Нито пък някой от екипажа на кораба.
Лекарят постави термометър в устата му и хвана ръката му, за да измери пулса. След малко издърпа термометъра.
— Сто и два градуса по Фаренхайт. По-добре да останете малко в леглото. Колко време сте били в морето?
— Петдесет и три дни.
— От тях колко под водата?
— Повече от половината.
— Много ли сте уморен?
Капитанът се замисли малко.
— Може би съм уморен — призна си той.
— И аз така мисля. По-добре да останете на легло, докато спадне тази температура, а после още един цял ден. Ще се отбия да ви видя отново след два дни. Смятам, че сте хванали грип — наоколо има много случаи. По-добре е да не се връщате на работа поне една седмица, след като се оправите, трябва да си вземете малко отпуска. Можете ли да го направите?
— Ще трябва да си помисля.
Поговориха малко за плаването и за положението в Сиатъл и Куинсланд. Накрая лекарят каза:
— Ще се отбия утре следобед, за да ви донеса някои неща, които е добре да вземате. Сега трябва да отида до Данденонг. Мой колега оперира в болницата, а аз слагам упойките. Ще взема лекарства оттам и ще се отбия на път за вкъщи.
— Сериозна операция ли ви предстои?
— Не е много страшна. Една жена с тумор в стомаха. Ще се почувства по-добре без него. Във всеки случай ще й се осигурят още няколко години ползотворен живот.
Лекарят излезе и Дуайт чу през прозореца как конят отскочи назад, когато ездачът се качи на седлото. Лекарят изруга. После се заслуша в заглъхващия тропот на копитата в дъжда, препускащи в тръс надолу по пътя. След малко вратата се отвори и влезе момичето.