— Бих могъл да го отнеса още днес следобед с „Ферарито“.
— Бързо ще си свършиш горивото, ако го използваш за подобни пътувания. Имаш удобен влак.
— Това е служебна работа, военна задача — каза Джон Осбърн. — Имам право да поискам от военните запаси. — Той се наведе към Питър и понижи глас: — Нали знаеш самолетоносача „Сидни“? В една от цистерните му има около три хиляди галона от моята етерно-алкохолна смес. Използват я за самолетите с бутални двигатели при излитането им от палубата при пълно ускорение.
— Ти не бива да я докосваш! — каза Питър възмутен.
— Не бива ли? Това е военна задача, а ще има и други.
— Добре, добре, не ми обяснявай повече. Дали един „Морис Майнър“ няма да може да се движи с такова гориво?
— Ще трябва да си поиграеш с карбуратора и да повишиш налягането. Извади уплътнителя и прикрепи тънък меден лист. Струва си да опиташ.
— А не е ли опасно да караш твоята малка машина по пътищата?
— О, не — каза ученият. — Няма какво толкова да удариш освен някой трамвай. И хора, разбира се. Винаги си нося резервни свещи, защото цялата подгизва от масло, ако се кара под три хиляди.
— Какво става с нея, като я пуснеш на три хиляди оборота?
— Е, гледам да не я надувам толкова. Ще хвърчи със сто и дори малко повече. На първа скорост върви с четиридесет и пет при тези обороти. Тръгва малко рязко, разбира се, нужни са ти няколкостотин ярда чист път пред тебе. Обикновено я изтиквам по уличките до Елизабет Стрийт и изчаквам, докато се отвори пролука между трамваите.
Така и направи същия ден, веднага след обяда. Питър Холмс му помогна да я избутат. Джон мушна дипломатическото си куфарче с черновата на доклада долу до седалката и се вмъкна вътре, закопча предпазния колан и намести шлема си пред очите на възхитената тълпа.
— За бога, гледай да не убиеш някого — каза му тихо Питър.
— Така или иначе, всички ще са мъртви след няколко месеца — отвърна ученият. — Както и аз, както и ти. Но преди това ще се позабавлявам.
Премина един трамвай и той опита стартера, но студеният двигател отказа да включи. Дойде още един трамвай; когато и той отмина, дузина доброволни помагачи затикаха състезателната кола, докато моторът запали, и тя отхвръкна от ръцете им като ракета с пронизителен пукот от ауспуха, остро изсвирване на колелата, с миризма на изгоряла гума и с облак от пушек. „Ферарито“ нямаше клаксон и не се нуждаеше от него, тъй като човек можеше да чуе приближаването му от няколко мили. За Джон Осбърн по-важен беше фактът, че колата нямаше изобщо никакви фарове, а след пет часа се стъмваше. Ако трябваше да стигне до Харкъуей, да си свърши работата и да се върне обратно по светло, налагаше се да побърза.
Той задмина трамвая с петдесет мили в час, плъзна се към Лонсдейл Стрийт, намести се добре на седалката и се понесе през града с около седемдесет мили в час. Колите вече бяха рядкост и нямаше много проблеми по улиците на града, като се изключат трамваите; тълпите се разделяха, за да го пропуснат. Но в крайните квартали беше по-различно: децата бяха свикнали да играят по празните улици и изобщо не се сещаха да му направят път. На няколко пъти му се наложи да удря внезапно спирачките и да преминава с ревящ мотор на полуамбриране, изтръпнал при мисълта за възможна повреда, но скоро се утешаваше, че амбреажът е пригоден за подобни маневри на състезания.
Стигна до Харкъуей за двадесет и три минути, като се движеше средно със седемдесет и две мили в час, преодолявайки с лекота разстоянието, без нито веднъж да вдигне на най-висока скорост. Спря в чифлика — автомобилът се плъзна с рев покрай лехата с цветя и моторът заглъхна. Скотовъдецът, жена му и дъщеря му изскочиха вкупом да го гледат как разкопчава шлема си и как сковано се измъква.
— Дойдох да видя Дуайт Тауърс — каза той. — Казаха ми, че е тук.
— Той се опитва да поспи — каза Мойра укорително. — Колата ти е отвратителна, Джон. Колко вдига?
— Около двеста. Искам да го видя по работа. Нося тук нещо, което е необходимо да прочете, преди да бъде напечатано. Трябва да го препишат на машина най-късно утре.
— Е, добре, той едва ли още спи.
Тя го поведе към спалнята за гости. Дуайт беше буден и седеше в леглото.
— Предположих, че сте вие — каза той. — Още ли не сте убили някого?
— Още не — каза ученият. — Надявам се аз да бъда първият. Никак няма да ми хареса, ако се наложи да прекарам последните дни от живота си в затвора. Наситих се на такива изживявания през последните два месеца. — Той отвори дипломатическото куфарче и обясни за какво е дошъл.