— Мисля, че предложението е ужасно. Съвсем безотговорно. Вече наистина не зная накъде е тръгнал светът…
Тъй като членовете на клуба влизаха в залата един след друг, разискванията продължиха и в дискусията се включваха все повече хора. Господин Сайкс откри, че мнозинството са за промяна на датата.
— Така или иначе — обади се един, — хората ще тръгнат на риболов през август, ако могат да стигнат дотам и ако времето е хубаво, независимо дали на вас ви харесва, или не. А вие не можете нито да ги глобите, нито да ги изпратите в затвора, защото няма да има време да се заведе дело. По-добре сами да определим една разумна дата. Разбира се — добави той добросъвестно, — изключението важи само за тази година.
— Смятам, че идеята е много добра — отбеляза един изтъкнат хирург. — Ако рибата не струва, не е задължително да я вземате. Винаги можем да я пуснем обратно във водата. Може да е малко рано и да не кълве на изкуствена муха — тогава ще трябва да използваме спининг. Но, така или иначе, аз съм „за“. Когато си тръгна завинаги, бих искал да е слънчев ден на брега на Делатайт и да държа въдица в ръка.
— Като оня моряк, дето избягал от американската подводница — обади се някой.
— Да, точно така. Онзи приятел е имал чудесно хрумване.
След като сондира най-влиятелните мнения в столицата, господин Сайкс се върна в кабинета си с облекчена съвест, позвъни на министъра и още същия следобед състави съобщение, което да бъде излъчено по радиото, за да влезе в сила една от онези бързи промени в политиката — лесни за прокарване в такава малка, високообразована страна, — промени, много характерни за Австралия, чрез които се посрещаха нуждите на времето. Дуайт Тауърс го чу същата вечер в ехтящата, празна каюткомпания на австралийския кораб „Сидни“, учуди се, но не го свърза ни най-малко с разговора си отпреди няколко дни с учения. Веднага започна да си мечтае как ще изпита въдицата на Дуайт младши. Най-голямата трудност щеше да бъде транспортът, но трудностите съществуваха, за да бъдат преодолявани от главнокомандуващия военноморските сили на Съединените щати.
Малко след средата на зимата напрежението спадна. От началото на юли, когато бяха засегнати Броукън Хил и Пърт, малко хора в Мелбърн се престараваха в работата си. Електроснабдяването не беше прекъснато, както и снабдяването с основни хранителни продукти; дърва за камините и някои по-луксозни неща се намираха много трудно, но хората и без това нямаха какво друго да правят. От седмица на седмица населението ставаше забележимо по-трезво. Все още се правеха буйни празненства, все още в канавките спяха пияни, но вече далеч по-малко, отколкото по-рано. И като предвестници на идващата пролет по запустелите пътища започнаха да се появяват един по един автомобили.
Първоначално беше трудно да се каже откъде идваха или откъде намираха бензин, тъй като всеки случай беше различен. Хазяинът на Питър Холмс се появи един ден с Хоулдън, за да прибере цепениците за горене от отсечените дървета, обяснявайки неловко, че бил си запазил от скъпоценната течност за почистване на дрехи. Някакъв братовчед от Австралийските кралски военновъздушни сили им дойде на гости от летището Лейвъртън с „Ем Джи“, като каза, че бил запазил бензин, но че е безсмислено да го пази повече: глупаво обяснение, защото Бил никога нищо не пестеше. Един инженер, който работеше в рафинериите на „Шел“ в Корио, каза, че е успял да си купи малко бензин на черна борса във Фитцрой, но с пълно право отказваше да назове името на мошеника, който му го беше продал. Като гъба, стисната от юмрука на обстоятелствата, Австралия започна да пуска по малко петрол и след няколко седмици, към август, капките потекоха в тънка струйка.
Един ден и Питър Холмс взе бидон и отиде в Мелбърн при Джон Осбърн. Тази вечер двигателят на неговия „Морис Майнър“ забръмча за първи път от две години, бълвайки облаци черен пушек от ауспуха. Той спря мотора, извади дюзите и ги стесни с няколко удара на чука. После я изкара на пътя — Мери очарована до него, Дженифър на коленете и.
— Сякаш имаме за първи път кола! — възкликна тя. — Чудесно е, Питър! Мислиш ли, че ще можеш да вземеш още?
— Имаме си спестен бензин — каза й той. — Сложили сме си го настрана. Имаме още няколко тенекии, заровени в градината, но няма на никого да кажем колко.
— Дори на Мойра?
— Господи, не, разбира се. Най-малкото пък на нея. — Той замълча. — Сега гумите са проблем. Не зная какво ще правим с тях.