На следващия ден отиде в Уилямстаун и паркира „Мориса“ на кея пред входа на доковете, до фактически изоставения самолетоносач. Вечерта отново се върна у дома с колата.
Служебните му задължения в доковете бяха просто формалност. Ремонтът на подводницата вървеше много бавно и присъствието му беше необходимо не повече от два пъти седмично, което съвпадаше с нуждите на неговата малка кола. Дуайт Тауърс ходеше там почти всеки ден, обикновено сутрин, но той също вече беше моторизиран. Една сутрин командващият австралийските военноморски сили беше изпратил да го доведат и с безизразно лице беше заявил, че главнокомандуващият военноморските сили на Съединените щати трябва да има на разположение собствен транспорт, и на Дуайт беше зачислен сив „Шевролет“ с шофьор старши матроса Едгар. Той я използваше главно за да отскочи до клуба на обяд или да иде до Харкъуей, където караше вола и разхвърляше тор, а старши матросът насипваше силажа.
За повечето хора последните дни на юли бяха много приятни. Времето беше лошо за сезона, със силни ветрове и много дъжд, температурите бяха ниски — около четиридесет градуса по Фаренхайт, но мъжете и жените се освобождаваха от задръжките, които дълго ги бяха потискали. Пликът със седмичната заплата значеше все по-малко; ако човек отидеше в петък в завода, щеше вероятно да го получи, независимо дали е работил, или не, а щом веднъж го получеше, оказваше се, че нямаше за какво толкова да го използва. На касата в месарницата приемаха още пари, но не протестираха, ако някой е закъсал: стига да имаше месо, човек можеше да си вземе и така. Ако нямаше, просто се налагаше да потърси другаде, където е останало. Имаше на разположение цял ден.
По високите планини скиорите караха ски както през почивните дни, така и през седмицата. В своята малка градина Мери и Питър Холмс оформяха нови лехи и строяха ограда около зеленчуковата градина. Посадиха и една буйна лоза, която щеше да се вие по оградата. Никога преди не бяха имали толкова време за градинарство и не бяха постигали такива успехи.
— Красиво ще стане — каза тя доволно. — Ще имаме най-хубавата градина във Фолмаут.
В малките градски улички Джон Осбърн продължаваше да работи върху „Ферарито“ с помощта на групичката ентусиасти. Голямата награда на Австралия беше по това време най-голямото автомобилно състезание за Южното полукълбо и затова решиха да преместят датата на ралито от ноември на 17 август. Предишните години ралито се провеждаше в Мелбърн, в Албърт Парк, подобен на Сентрал Парк в Ню Йорк или Хайд Парк в Лондон. Организационният комитет искаше да се състезават за последен път в Албърт Парк, но трудностите се оказаха непреодолими. От самото начало беше станало ясно, че няма да достигат разпоредители и че не може да се осигури най-елементарна безопасност за сто и петдесет хилядната тълпа, която се очакваше да присъства. Никой не се тревожеше особено от вероятността някоя кола да излезе извън пистата и да убие няколко зрители или пък от перспективата да забранят използването на парка за състезания в бъдеще. Едва ли обаче щяха да съберат достатъчно разпоредители, които да държат тълпите извън пистата и далеч от профучаващите коли. Колкото и необичайни да бяха времената, малко от пилотите бяха готови да се врежат в тълпа от зрители със сто и двадесет мили в час. При такава скорост състезателните автомобили са неустойчиви и сблъскването дори с един човек би извадило колата от ралито. С истинско съжаление бе решено, че е непрактично да се проведе състезанието за Голямата награда на Австралия в Албърт Парк и че ралито трябва да се премести на пистата край Турадин.
Така на ралито щяха да присъстват само участниците: поради големите трудности с транспорта не можеше да се очаква, че много зрители ще излязат на четиридесет мили извън града, за да го наблюдават. Неочаквано се оказа, че броят на желаещите да участват е огромен. Като че ли всеки жител на щата Виктория и южната част на Нови Южен Уелс, който притежаваше достатъчно бърза кола — стара или нова, — се беше записал в последното състезание за Голямата награда на Австралия и броят на кандидатите достигна двеста и осемдесет. Толкова много коли не можеха да се състезават едновременно, трябваше да се даде предимство на по-бързите и затова в продължение на две недели преди големия ден се проведоха квалификационни състезания по класове. Те протичаха чрез теглене на жребий и на Джон Осбърн се падна да се състезава с едно трилитрово „Мазерати“ на водача Джери Колинс, няколко „Ягуара“, един „Тъндърбърд“, два „Бугати“, три „Бентли“ и с една ужасяваща комбинация от шаси на „Лотус“ с двигател на излязъл от строя самолет „Джипси Куин“ с мощност около триста конски сили и малка видимост напред, конструирана и карана от млад самолетен механик на име Сам Бейли, който минаваше за много бърз.