— Мога да взема някои от механиците.
Тя кимна и се обърна към един пълен, оплешивяващ мъж на около петдесет. Той изпрати две млади момчета да се върнат с Джон.
— Алфи ще остане с мен, за да уредим нещата тук — каза тя унило. — Вие продължавайте, господине, спечелете Голямата награда.
Той се дръпна настрана и говори с Еди Брукс, който стоеше в дъжда.
— Гумите са същия размер като нашите. Колелата са различни, но ако вземем също и главините… Онази „Мазерати“ катастрофира при Пързалката. Можем да огледаме и нея. Струва ми се, че някои части от предницата са като на нашата.
Те се върнаха при новопридобития транспортьор, закараха го обратно в здрача до Купата сено и се захванаха с вампирската си задача да свалят от мъртвите тела на катастрофиралите коли всичко, което би послужило на „Ферарито“. Когато свършиха, беше вече тъмно и те тръгнаха обратно в дъжда към Мелбърн.
Осма глава
Нарцисите в градината на Мери Холмс цъфнаха в първия ден на август, денят, в който съобщиха с преднамерена безпристрастност за случаи на лъчева болест в Аделайд и Сидни. Новината не я разтревожи особено. Всички новини бяха лоши: също като исканията за увеличаване на заплатите, стачките или войните. Затова умният човек не трябваше да им обръща внимание. Важно беше друго — че денят е ясен и слънчев, че първите й бели нарциси цъфтят, а зад тях жълтите са вече напъпили.
— Наистина ще бъдат изключително красиви — каза тя щастливо на Питър. — Толкова са много. Дали някои от луковиците не са пуснали по две стръкчета?
— Едва ли — отвърна той. — Това май не е характерно за тях. Луковиците се разделят и образуват още една нова луковица или нещо подобно.
Тя кимна.
— Ще трябва да ги изровим през есента и да ги разделим. Тогава ще имаме още повече и ще ги посадим ето тук, по края. Ще изглеждат чудесно след една-две години. — Тя замълча замислено. — Тогава ще можем да си берем букети от тях за вазите у дома.
В този прекрасен ден само едно нещо я тревожеше — на Дженифър й никнеше първото зъбче. Тя имаше температура и беше раздразнителна. Мери имаше книга, озаглавена „Първата година на детето“, в която се казваше, че това е нормално и че няма за какво да се тревожи, но все едно — тя се тревожеше.
— Сигурна съм, че хората, които пишат тези книги, не знаят всичко. А и бебетата не са еднакви. Не е нормално да плаче непрекъснато, нали? Да повикаме ли доктор Халоран?
— Не смятам, че е необходимо — каза Питър. — Яде си сухара съвсем добре.
— Толкова е топло, бедничкото ми, малко пиленце. — Тя взе бебето от детското креватче, сложи го на рамото си и започна да го гали и потупва по гръбчето. То сякаш точно това искаше, защото спря да плаче. На Питър му се стори, че чува тишината.
— Предполагам, че е добре — каза той. — Просто иска да й се обръща внимание. — Чувстваше, че не би могъл да издържи повече след безсънната нощ с бебето, ревящо през цялото време, и Мери, която непрекъснато ставаше, за да го успокоява. — Виж какво, скъпа — каза той, — много съжалявам, но трябва да ида до Адмиралтейството. Имам среща в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили в единадесет и четиридесет и пет.
— А какво ще стане с лекаря? Не смяташ ли, че трябва да я прегледа?
— Не бива да го безпокоим за такова нещо. В книгата пише, че тя може да е разстроена няколко дни. Е, засега са минали само тридесет и шест часа. — „Боже господи — помисли си той, — наистина бяха минали само толкова.“
— Може да е нещо друго, въобще да не са зъбите. Рак или нещо друго. В края на краищата тя не може да ни каже къде я боли…
— Почакай, докато се върна — каза той. — Ще бъда тук към четири часа или най-късно в пет. Тогава ще видим как е.
— Добре — каза Мери неохотно.
Той взе бензиновите бидони, сложи ги в колата и подкара по пътя, щастлив, че се е отървал. Нямаше уговорка в Адмиралтейството тази сутрин, но нямаше да е лошо да надникне при тях, ако изобщо завареше някого в кабинета. „Скорпиън“ беше излязъл от сух док и се намираше на старото място, до самолетоносача, в очакване на заповеди, които може би никога нямаше да се получат. Можеше да отиде и да й хвърли един поглед, а в последна сметка — да напълни с бензин резервоара и бидоните.
През тази прекрасна утрин в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили нямаше никого, освен една педантична, очилата и добросъвестна секретарка от Женската спомагателна флотска служба. Тя обясни, че очаква всяка минута командира Мейсън. Питър каза, че ще се отбие по-късно, слезе в колата си и отиде в Уилямстаун. Паркира до самолетоносача и се качи по трапа с бидоните в ръка, като отговори на поздрава на дежурния офицер.