— Предполагам, че е така — каза Дуайт. Той ги остави в гаража, защото имаше среща за обяд с Мойра Дейвидсън. Джон Осбърн предложи да обядват в клуб „Пастъръл“ и малко след това избърса ръцете си с чист парцал, свали работните си дрехи, заключи гаража и потеглиха към клуба.
Докато пътуваха, Питър попита:
— Как я кара чичо ти?
— Унищожава запасите от портвайн заедно със своите приятели — каза ученият. — Разбира се, не е особено здрав. Сигурно ще го видим на обяд, сега идва почти всеки ден. Естествено, вече е по-различно, защото идва с колата си.
— Откъде намира бензин?
— Господ знае. От армията вероятно. Откъде вземат бензин всички днес? — Той замълча. — Струва ми се, че той ще изкара, докато му види края, но не мога да се закълна. Портвайнът сигурно ще го крепи по-дълго от всички ни.
— Портвайнът ли?
Другият кимна.
— Алкохолът, приеман вътрешно, изглежда, повишава издръжливостта към радиоактивността. Не знаеше ли?
— Искаш да кажеш, че ако се спиртосаш, ще издържиш по-дълго?
— Няколко дни. За чичо Дъглас това е като ези-тура — кое от двете ще го убие първо? Миналата седмица помислих, че портвайнът печели, но когато го видях вчера, изглеждаше доста добре.
Те паркираха колата и влязоха вътре. Завариха сър Дъглас Фрауд да седи в зимната градина, защото вятърът беше студен. На масата до него имаше чаша шери. Той разговаряше с двама свои стари приятели. Когато ги видя, направи усилие да стане, но след настояването на Джон се отказа.
— Вече не съм пъргав както едно време — каза той. — Хайде, вземете си по един стол и опитайте шерито. Останали са само около петдесет бутилки „Амонтилядо“. Натисни този звънец.
Джон Осбърн го натисна и после си издърпаха столове.
— Как се чувствате сега, сър?
— Горе-долу. Горе-долу. Онзи доктор май беше прав. Той каза, че ако се върна към старите си навици, няма да издържа и няколко месеца — изглежда, че е познал. Но същото важи и за него, а и за вас. — Старецът се изкиска. — Чух, че си спечелил онова автомобилно рали.
— Не съм го спечелил — бях втори. Но това означава, че се класирам за Голямата награда.
— Добре, но гледай да не се убиеш. Макар че няма голямо значение, ако го направиш. Някой спомена, че в Кейптаун са се заразили. Вярно ли е?
Племенникът му кимна.
— Чиста истина. Вече от няколко дни. Въпреки това все още имаме радиовръзка.
— Значи, ги е хванало преди нас?
— Точно така.
— Това означава, че цяла Африка е измряла или ще измре преди нас?
Джон Осбърн се ухили.
— И ние няма да се забавим много. Изглежда, Африка ще свърши след седмица или горе-долу толкова. — Той замълча. — Към края като че ли всичко става доста бързо, доколкото сме в състояние да установим. Малко е трудно, защото обикновено връзките прекъсват, когато повече от половината население на дадено място измре, и тогава не може да се разбере какво става. Обикновено всички видове служби са прекратили дейността си, спира и снабдяването с хранителни продукти. Втората половина, изглежда, свършва доста бързо… Но, както казах, практически ние не знаем какво точно става накрая.
— Е, аз мисля, че така е по-добре — изрече отчетливо генералът. — Доста скоро ще узнаем. — Той замълча. — Значи, цяла Африка е свършила. Хубави дни съм прекарал там преди Първата световна война, когато бях още младши офицер. Но апартейдът не ми беше по вкуса… Означава ли това, че ние ще сме последни?
— Не съвсем — каза племенникът. — Ще бъдем последният голям град. Вече имат случаи в Буенос Айрес и Монтевидео, а и в Окланд има един-два случая. След като си отидем ние, в Тасмания може би ще изкарат още две седмици, също и на Южния остров в Нова Зеландия. Последни от всички ще измрат индианците от Огнена земя.
— А Антарктида?
Ученият поклати глава.
— Доколкото знаем, сега там няма никой. — Той се усмихна. — Разбира се, това не е краят на живота по земята. Не бива да мислите така. Тук в Мелбърн ще има живот дълго, след като ние сме си отишли.
Те се втренчиха в него.
— Какъв живот? — попита Питър.
Той се усмихна широко.
— Заекът. Това е най-издръжливото животно, за което знаем.
Генералът рязко се изправи в стола си с лице, изкривено от гняв.