— Що се отнася до мен, платете, ако искате, и с портокалова кора — каза мъжът. — Довечера затваряме.
Морският офицер отиде до една маса и написа чека. Мери остана да разговаря с продавача.
— Защо затваряте? — попита тя. — Не купуват ли хората?
Той се изсмя.
— О, идват и купуват. Сега няма какво толкова да продаваме. Но аз нямам намерение да продължа така до самия край, същото е и с целия персонал. Вчера имахме събрание и го казахме на управата. В края на краищата остават ни само около две седмици. Довечера затварят.
Питър се върна и подаде чека на продавача.
— Добре — каза мъжът. — Не зная дали въобще ще го приемат, след като няма никой от персонала в канцеларията. Може би е по-добре да ви дам разписка, в случай че ви потърсят догодина… — Той надраска набързо една квитанция и се обърна към друг клиент.
Мери потръпна.
— Питър, да се махаме, да си вървим у дома. Тук е ужасно и всичко смърди.
— Не искаш ли да останем за вечеря? — Той беше помислил, че малката разходка ще й достави удоволствие.
Тя поклати глава.
— Сега предпочитам да се прибера у дома и да вечеряме там.
Пътуваха мълчаливо в колата към малкия крайморски град, където живееха. Когато се върнаха обратно в къщата на хълма, Мери възвърна малко от равновесието си: тук бяха познатите неща, с които беше свикнала, чистотата, с която се гордееше, грижливо поддържаната градинка, хубавия широк изглед отвъд залива. Тук се чувстваше сигурна.
След вечеря, докато пушеха, преди да раздигнат, тя каза:
— Не искам повече да ходя в Мелбърн, Питър.
Той се усмихна.
— Малко е мръсничко, нали?
— Отвратително е — каза тя яростно. — Всичко е затворено, мръсно, вонящо. Сякаш е настъпил краят на света.
— Той не е далеч, нали знаеш — отвърна Питър.
Тя помълча.
— Зная. Нали все това ми повтаряш. — Вдигна очи към неговите. — Колко още ни остава, Питър?
— Около две седмици. Знаеш, че не става изведнъж. Хората започват да боледуват, но не всички едновременно. Някои са по-издръжливи.
— Но всеки се разболява, нали? — попита тя тихо. — Искам да кажа, накрая.
— Накрая всеки се разболява.
— Каква е разликата при отделните хора? Искам да кажа, като започнат да се разболяват?
Питър поклати глава.
— Всъщност не зная. Мисля, че всички ще са болни най-късно след три седмици.
— Три седмици отсега нататък или три седмици след първия случай?
— Три седмици след първия случай имам предвид. Всъщност не зная. — Той замълча. — Възможно е да се разболееш леко и да се оправиш. Но после пак се разболяваш, след десетина дни.
— Тогава няма никаква гаранция, че ти и аз ще се разболеем по едно и също време. Или пък Дженифър. Нима всеки от нас ще се разболее по различно време?
— Така е. Просто трябва да се примирим. В края на краищата нещата винаги са стояли така, само че ние никога не сме се замисляли по този въпрос, защото сме млади. Дженифър може да умре първа от трима ни или аз може да умра преди тебе. Няма нищо странно.
— Сигурно си прав — каза Мери. — Но аз се надявах да се случи в един и същи ден и за трима ни.
Питър взе ръката й.
— Твърде възможно е точно така да стане. Но… Би било късмет. — Той я целуна. — Хайде да измием съдовете. — Погледът му попадна на косачката. — Днес следобед можем да окосим поляната.
— Тревата е много мокра — каза тя тъжно. — Ще ръждяса косачката.
— После ще я сложим да изсъхне пред огнището във всекидневната — обеща й той. — Няма да я оставим да ръждяса.
Дуайт Тауърс прекара почивните си дни с Дейвидсънови в Харкъуей, като всеки ден работеше от зори до здрач по новите огради. Тежката физическа работа го разтоварваше от насъбралото се напрежение. Но забеляза, че домакинът му е много угрижен. Някой му бе казал за устойчивостта на заека към радиоактивността. Зайците не го тревожеха много, тъй като в Харкъуей, колкото и удивително да бе, не се срещаха зайци, но относителният имунитет на животните повдигаше въпроси около неговите говеда, а на тези въпроси той не намираше отговор.
Една вечер скотовъдецът сподели болката си с американеца.
— Не бях се сетил за това — каза той. — Искам да кажа, предполагах, че говедата ще измрат по едно и също време с нас. Но сега разбирам, че ще живеят много по-дълго. Колко — това никой не може да каже. Явно, че не са правени подобни изследвания. При нормална година аз им давам както слама, така и силаж чак до края на септември. Около половин бала сено на ден за всяко животно. Уверих се, че така вървят най-добре. Хубаво, но не виждам как ще се постигне това, ако тук няма никой. Наистина е проблем.