— Добре. Донесете ми една риба.
Американецът излезе от уличката и се върна в колата си, като се питаше дали ще види отново учения. Обърна се към своя старши матрос:
— Сега карайте към фермата на господин Дейвидсън, в Харкъуей, близо до Бъруик. Откъдето ме взехте веднъж.
Той седеше на задната седалка, опипваше с пръсти малката въдица, докато прекосяваха крайните квартали, и се взираше в улиците и къщите, покрай които минаваха в сивата светлина на зимния ден. Много скоро, може би след месец само, тук нямаше да има никой, никакви живи същества, освен котки и кучета, получили кратка отсрочка. Много скоро след това и те щяха да изчезнат. После ще отминават лета и зими и само тези улици и къщи ще бъдат свидетели на смяната на сезоните. По-късно, с течение на времето, радиацията ще изчезне: при петгодишния период на полуразпад на кобалта тези улици и къщи ще бъдат обитаеми отново най-късно след двадесет години, а вероятно и много по-скоро. Но човешката раса щеше да бъде изтрита от света, за да бъде очистен той може би за по-мъдри обитатели. Кой знае, вероятно в това имаше смисъл.
Към десет часа стигна в Харкъуей. „Фордът“ беше на двора, багажникът му пълен с бидони бензин. Мойра го чакаше с малък куфар върху задната седалка и цял куп рибарски принадлежности.
— Смятам да тръгнем преди обяда и да хапнем сандвичи по пътя — каза тя. — Денят е доста къс.
— Аз нямам нищо против. Приготвила ли си сандвичи?
— Да. И бира.
— Я виж, ти си помислила за всичко. — Дуайт се обърна към скотовъдеца. — Не ми е удобно да ви задигам така колата. Ако искате, ще идем с „Шевролета“.
Господин Дейвидсън поклати глава.
— Вчера бяхме в Мелбърн. Не смятам да ходим пак. Прекалено тягостно е.
Американецът кимна.
— Става доста мръсно.
— Да. „Форда“ ще вземете вие. Имаме и доста бензин, добре е да се употреби, а на мене колата едва ли ще ми потрябва пак. Тук има твърде много работа.
Дуайт премести своите неща във „Форда“ и отпрати старши матроса с „Шевролета“ обратно на доковете.
— Едва ли ще отиде там — каза той замислено, когато колата се отдалечи. — Въпреки това държим на формалностите.
Качиха се на „Форда“.
— Ти ще караш — каза Мойра.
— Не — отговори той. — По-добре ти. Аз не зная пътя, пък и с това ваше обратно движение току-виж, че съм ударил нещо от другата страна на платното.
— Не съм карала от две години. Но ти му мисли.
Настаниха се, след няколко опита тя откри къде е първата скорост и потеглиха надолу по шосето.
Мойра беше доволна, че отново е зад кормилото. Скоростта й даваше усещането за свобода, за бягство от ограниченията на всекидневния живот. Движеха се по странични пътища през планината Данденонг, покрай пръснати тук-там ханчета и хубави големи къщи. Спряха за обяд недалеч от Лилидейл, до един ромолящ поток. Денят просветля и слънцето се показа, а по яркото небе се носеха бели облаци.
Докато ядяха сандвичите, гледаха потока с критичен професионален поглед.
— Водата е мътна — каза Дуайт. — Сигурно защото още е рано.
— И аз така мисля — обади се момичето. — Татко каза, че водата ще бъде прекалено мътна за риболов с изкуствена муха. Каза също, че блесната може би ще свърши работа, но ме посъветва да поровя по брега, за да намеря червеи и да видим дали няма да кълват на тях.
Американецът се засмя.
— В това има смисъл, ако целта е да се улови риба. Във всеки случай аз ще опитам за начало с блесна, защото искам да видя как е въдицата.
— Много ми се иска да уловя поне една риба — каза момичето с копнеж. — Дори ако е толкова малка, че да я пуснем отново. Смятам да опитам с червей, освен ако водата горе в Джеймисън е много по-бистра.
— Горе в планината може би ще е по-бистра заради топящия се сняг.
Тя се обърна към него.
— По-дълго ли ще живеят рибите от нас? Като кучетата?
Той поклати глава.
— Не зная, мила.
Продължиха до Уорбъртън и оттам поеха по дългия лъкатушещ път през горите към върховете. След няколко часа излязоха високо край Матлок. Наоколо пътят и гористите планини бяха покрити със сняг, светът изглеждаше студен и безрадостен. Спуснаха се в една долина към малкия град Удс Пойнт, а после поеха отново нагоре по друг вододел. Оттам се спуснаха през хълмистата красива долина Гулбърн и стигнаха до хотела в Джеймисън точно преди здрачаване.
Хотелът представляваше група пръснати, позанемарени едноетажни дървени сгради, някои от които датираха от първото заселване на щата. Добре, че имаха резервации, тъй като беше препълнено с рибари. Навън бяха паркирани много повече коли, отколкото през щастливите мирни години. Вътре на бара се въртеше оживена търговия. Най-после откриха съдържателката, чието лице пламтеше от възбуда. Докато им показваше стаите — малки, неудобни и лошо мебелирани, тя възкликна: