Докато църквите, носещи сладостния аромат на душевното благочестие, се настанявали като хвърлящи къчове, пръдливи пивоварни коне в деня, когато зрее бирата, тяхната протестантска сестра, носеща освобождение и радост за плътта, припълзявала безшумно и безлично, с наведена глава и забулен лик.
Сигурно сте виждали в оня изкуствен Запад, който филмите показват, блестящите дворци на греха и изкълчените танци; може би някои от тях съществуват, но не и в долината на Салинас. Там публичните домове бяха тихи, подредени и благоразумни. И наистина, ако, след като си чул крясъците на екстаз при кулминацията на религиозното превращение, съпътствано от думкащия ритъм на хармониума, застанеш изведнъж под прозореца на един публичен дом и се заслушаш в пристойните гласове, лесно би могъл да объркаш самоличността на двете паства. Вертепите не се допускаха, но се приемаха.
Ще ви разкажа за тържествените дворове на любовта в Салинас. Бяха същите като в други градове, но тяхната уличка в Салинас има особена връзка с нашия разказ.
Тръгва се по Главната улица на запад, докато се стигне чупката. Тук Главната се пресича от улица „Кастровил“. Сега „Кастровил“ се нарича улица „Пазарска“, Бог знае защо. Улиците се кръщаваха в зависимост от мястото, към което водят. Така улица „Кастровил“, тръгнеш ли по нея, след девет мили те завежда до селището Кастровил, улица „Алъсал“ води до Алъсал и тъй нататък.
И така, стигнеш ли до улица „Кастровил“, свиваш вдясно. Две преки по-нататък диагонално през улицата по посока юг минава трасето на Южната тихоокеанска железница и друга една уличка пресича „Кастровил“ от изток на запад. Живота ми вземете, ама не мога да си спомня как й беше името. Та тръгнеш ли вляво по нея и прекосиш линията, озоваваш се в китайския квартал. Сега завиваш надясно и си вече на въпросната улица. Къщите бяха от черен кирпич, зиме всичко се покриваше с дълбока лъскава кал, която лете се втвърдяваше като набразден чугун. Напролет по краищата израстваше висок треволяк — див овес, слез и примесен тук-там жълт синап. В ранните утрини над конските фъшкии цвъртяха врабци.
Спомняте ли си гълчавата им, старци? Помните ли как източният бриз носеше ароматите на китайския квартал — пържена сланина, прахан, черен тютюн и пепел от изгорял опиум? А помните ли плътния блеещ удар на големия гонг от гостилницата на Джос и как звукът му задълго увисваше във въздуха?
Спомняте ли си небоядисаните и непостегнати къщички? Изглеждаха толкова малки, стараеха се да се обезличат чрез външното си запустение, а диво обраслите им дворове гледаха да ги скрият от улицата. Не помните ли, че капаците на прозорците им бяха вечно затворени и поръбени с тънки линийки жълта светлина? Отвътре се дочуваше единствено шепот. Сегиз-тогиз предната врата ще се открехне да пусне някое селско момче, ще долети смях и може би приглушеният тон на пиано със свален горен капак, през чиито струни е прокарана верижка от тоалетно казанче, след което вратата се затваря и звуците замират. Сетне дочуваш конски копита по прахоляка и Пет Булийн докарва пред входа своя файтон, от който може би ще слязат четирима-петима солидни мъже — големи хора, богаташи или службаши, навярно банкери или колегиумът на съдилището. А Пет завива зад ъгъла, свива се на капрата и ги изчаква. Огромни котки преминават на вълни през улицата и изчезват във високия буренак. И тогава — помните ли? — чува се свирката на железницата, фарът пробива тъмнината и товарният влак от Кинг Сити прекосява запъхтян улица „Кастровил“, навлиза в Салинас и след това се чува как пъшка на гарата. Не помните ли?