След година време Фей и Кейт бяха вече като майка и дъщеря. А момичетата говореха: „Само гледайте, този дом един ден ще бъде неин!“
Ръцете на Кейт бяха постоянно заети, най-вече с бродерия по носни кърпички от най-тънката батиста. Извезваше великолепни инициали и почти всички момичета употребяваха и ценяха нейните кърпички.
Лека-полека стана нещо напълно естествено. Фей, този символ на материнството, почна да мисли за Кейт наистина като за своя дъщеря. Усещаше го тя и в гърдите си, и с чувството си, и накрая нейното природно разбиране за морал взе връх. Беше против една нейна дъщеря да бъде проститутка — последица съвършено оправдана. И Фей дълбоко се замисли как именно да постави въпроса. Защото бе наистина въпрос. По природа Фей подхождаше към всеки въпрос странично. Тя не би могла да каже: „Искам да се откажеш от мърсуването.“
Затова я подхвана така:
— Ако е тайна, не ми отговаряй, но все ми идваше да те питам какво точно ти каза шерифът? Боже мой, нима мина година оттогава? Как върви времето! Според мен колкото по остаряваш, толкова по-бързо. Вие тогава разговаряхте, кажи-речи, час. Нали той не те… разбира се, че не! Той е семеен човек. Ходи при Джени. Но не ми е работа да ти се бъркам…
— Изобщо няма нищо тайно — каза й Кейт. — Щях да ти кажа. Поръча ми да се прибера вкъщи. Беше много мил. Много мил и отзивчив, като му обясних, че не мога.
— А каза ли му защо? — ревниво попита Фей.
— Естествено, не. Нима мислиш, че мога да му кажа нещо, което не съм споделила с тебе? Не ставай глупава, скъпа. Какво смешно момиченце си ти!
Фей се усмихна и доволно се сгуши на стола си.
Лицето на Кейт остана спокойно, но тя помнеше всяка думица от този разговор. Впрочем шерифът й бе допаднал. Той беше прям.
3
Бе затворил вратата на стаята й, оглеждайки всичко наоколо с бързото и паметливо око на добър полицай — никакви снимки, нищо от онези лични вещи, които издават човека, нищо освен дрехи и обувки.
Той седна на малкия бамбуков стол-люлка и бутовете му увиснаха от двете страни. Пръстите му се срещнаха като на съвещание, говорейки си подобно на мравки. Приказваше с улегнал тон, почти сякаш не го интересува какво изрича. Може би това й направи впечатление.
В началото тя прие своя леко глуповат израз на престорена скромност, но само след първите му няколко думи се отказа и впи погледа си в него, мъчейки се да прочете мислите му. Той нито я гледаше в очите, нито ги избягваше. Но тя съзнаваше, че я наблюдава също така внимателно, както и тя него. Долови как погледът му обходи белега на челото й, като че почти го докосна с ръка.
— Нямам намерение да правя дознание — спокойно каза той. — От доста време съм на тази служба. Още един мандат и ми стига. Вие знаете, млада девойко, че ако беше преди петнайсет години, щях да извърша известни проверки и предполагам, бих разкрил нещо твърде гадно. — Изчака някакъв отклик от нейна страна, но тя не се възпротиви и той бавно кимна. — Не искам и да знам — рече той. — Искам само в нашата околия да бъде мирно и тихо, като имам предвид всякакъв вид спокойствие, което значи хората нощно време да заспиват. Още не се познавам със съпруга ви — рече той и тя разбра, че е забелязал лекото свиване на мускулите й. — Чувал съм, че е крайно свестен човек. Чух също, че е бил много тежко ранен. — За миг я погледна в очите. — Не искате ли да знаете колко лошо сте го улучили?
— Не — каза тя.
— Е, ще се оправи. Рамото му е размазано, но ще се оправи. Този Чун се грижи за него твърде добре. Разбира се, според мен с лявата си ръка няма да е в състояние да вдигне каквото и да било още много време. Тия, четирийсет и четири калибровите, здравата размазват човека. И ако китаецът не се е бил върнал навреме, щял е да пукне от загуба на кръв и тогава вие щяхте да стоите при мен в затвора.
Кейт бе затаила дъх, ослушвайки се да открие някакъв намек какво й предстои, но нищо не откри.
— Много ми е мъчно — каза тя.
Очите на шерифа станаха особено внимателни.
— Сега за първи път направихте грешка — отбеляза той. — На вас не ви е мъчно. Едно време познавах един като вас, преди дванайсет години го обесихме пред затвора. Така правехме тук.
Малката стая с тъмното махагоново легло, мраморния умивалник с кана и леген, с вратата към нишата за нощното гърне, с хартиените тапети, безконечно повтарящи своите розички, тази малка стая притихна, сякаш всеки звук бе изсмукан от нея. Шерифът се бе вторачил в картината, представляваща три херувимчета — само главите им, къдравокоси, с бистри погледи и крилца като на гълъб, изникнали там, където би трябвало да са шиите им.