— Тя ще ги изпрати на Джо — рече Самуел.
— Накарай я да си хапне, не можеш ли?
— Не мога — каза баща му. — Но с радост ще ги изпрати на Джо.
В този момент в магазина влезе Ли. Очите му светнаха.
— Здлавейте, мистъл! — поздрави той.
— Здрасти, Ли! Как са момчетата?
— Момчета много добле.
— Ли, тъкмо отивам да изпия една бира отсреща. Ела и ти, много ще се радвам.
Ли и Самуел седнаха в кръчмата на малка кръгла маса и Самуел зарисува по избеленото дърво разни фигурки с влагата от бирената си чаша.
— Исках да дойда и да ви видя какво правите с Адам, но си рекох, че с нищо не мога да ви бъда от полза.
— Но нямаше да причините и никаква вреда. Все мислех, че ще го преодолее. Но продължава да се движи като сянка.
— Не мина ли повече от година? — попита Самуел.
— Три месеца отгоре.
— Хубаво, с какво мога да помогна според тебе?
— Не знам — рече Ли. — Но ако предизвикате някое ново сътресение… Друго нищо не помага.
— Не ме бива по сътресенията. Може да стане така, че аз да се потреса. Кажи, впрочем, какви имена даде той на близнаците?
— Нямат никакви имена.
— Шегуваш се, Ли!
— Аз не се шегувам.
— А той как ги нарича?
— Нарича ги „ония“.
— А когато говори с тях?
— Когато говори с тях, казва им „ти“ или „вие“.
— Що за глупост! — ядоса се Самуел. — Що за бунак е този човек?
— Все мислех да намина и да ви кажа. Като мъртъв е, освен ако не го събудите.
— Ще дойда — каза Самуел, — и камшика ще донеса. Нямали имена! Дяволски си прав, Ли, трябва да дойда.
— Кога?
— Утре.
— Ще заколя кокошка — рече Ли. — Близнаците тце ви харесат, мистър Хамилтън. Великолепни момчета. Но на мистър Траск няма да казвам, че ще дойдете.
2
С голямо притеснение Самуел съобщи на жена си, че желае да посети ранчото на Траск. Смяташе, че тя ще иззида яки стени от възражения, а той, за един от малкото пъти в живота си, няма да се подчини на волята й, колкото и безспорни да са нейните доводи. При мисълта, че може да не се подчини на жена си, в стомаха му нещо се сви. Изложи целта си тъй, като че се изповядва. Докато говореше, Лайза покри уста с ръце и сърцето му примря. Вече млъкнал, тя продължи да го гледа — със студенина, помисли той. Накрая Лайза продума:
— Самуел, надяваш ли се да трогнеш този човек от камък?
— Не зная, майко. — Той не бе очаквал това. — Не зная.
— И мислиш, че тъкмо сега е извънредно важно на тия дечица да се дадат имена?
— Да, така ми се струва — сломено рече той.
— Самуел, а помисли ли защо искаш да отидеш? Не е ли това естественото и неизлечимо твое желание навсякъде да си напъхваш носа? Или черната ти неспособност да си гледаш своята работа?
— Виж какво, Лайза. Твърде добре си познавам недостатъците. Но си казах, че тук думата е за нещо повече.
— Дано да е нещо повече — отвърна тя. — Този човек и досега не е осъзнал, че има живи синове. Ей така ги е отрязал от себе си.
— И на мен така ми изглежда, Лайза.
— Ами ако ти каже да си гледаш работата? Тогаз какво?
— Тогаз… и аз не знам.
Челюстта й се затвори и зъбите й тракнаха.
— Ако не дадеш на тези момчета имена, да знаеш, че в този дом за теб няма да се намери нито едно топло местенце! Да не си посмял да ми се връщаш и да хленчиш, че не те е послушал! Стане ли така, ще отида аз!
— Ще го накарам да ми захапе ръкава! — закани се Самуел.
— Това ти няма да направиш! Познавам те, Самуел, твоята свирепост бързо минава. Ще му наговориш разни захаросани думи, а после ще ми се домъкнеш и ще ме молиш да забравя, че някога си ходил там.
— Главата му ще пръсна! — изрева Самуел. Тръшна вратата на спалнята, а Лайза се усмихна към дъските.
Скоро след това се показа с черния си костюм и с блестящата колосана риза. Наведе се напред и Лайза привърза тънката му черна вратовръзка. Бялата брада бе така сресана, че светеше.
— Не е зле да прокараш една четка и по черните си обуща — посъветва го тя.
Докато мажеше с черна вакса износените си обуща, Самуел извърна глава и я попита:
— А може ли да взема Библията? Най-хубавите имена се намират в Библията.
— Не ми се ще много да излиза от къщата — кисело рече тя. — Ако закъснееш на връщане, аз какво ще си чета? В нея сме вписали имената на децата ни. — Забеляза, че лицето му посърна. Влезе в спалнята и се върна оттам с една малка Библия, оръфана и омачкана, с корици, подвързани и подлепени в кафява бакалска хартия. — Вземи тази — каза тя.
— Но тя е на майка ти.