Выбрать главу

Адам остана запъхтян и опипа гърлото си, върху което бяха лежали ръцете на ковача.

— Какво искаш от мен?

— У тебе няма капка любов.

— Имаше. Достатъчно, за да ме убие.

— Никога никому не е достатъчно. Но градина, в която има само камъни, заслужава малко, а не много.

— Стой по-далеч от мен. И аз мога да се бия. Не мисли, че не мога да се защитавам.

— Да, имаш две оръжия, при това без имена.

— Ще се бия с тебе, старче. Я се виж, дъртак!

— Умът ми — рече Самуел — не може да приеме глупака, който вдига камък и цял ден не е сколасал да му даде име, например Питър. А ти? Цяла година живееш и пресушаваш душата си, без дори номера на синовете си да сложиш.

— Това си е моя работа — каза Адам.

Самуел замахна с тежкия си юмрук на труженик и Адам се просна в прахта. Извика му да стане и когато Адам се надигна, удари го повторно. Този път Адам не мръдна, но не изпусна от вкаменения си поглед страховития старец. Жаравата в очите на Самуел погасна и той бавно изрече:

— Синовете ти нямат имена.

— Майка им ги лиши от себе си — отвърна Адам.

— А ти ги лишаваш от баща. Не можеш ли да усетиш как мръзне нощем изоставеното дете? Къде е топлината, къде е птичата песен, кое утро ще бъде добро? Не можеш ли, Адам, поне малко да си припомниш как е било?

— С мен не е било — каза Адам.

— Или си го унищожил. Твоите момчета не са кръстени. — Наведе се, обхвана раменете на Адам и му помогна да се изправи. — Но ние ще им дадем имена. Ще помислим надълго и ще им намерим хубави имена, да не ходят голи. — И изтупа прахоляка от ризата на Адам.

Адам доби отнесен, ала напрегнат израз, сякаш се вслушваше в някаква понесена от вятъра музика, но очите му вече не бяха мъртви като преди малко.

— Мъчно мога да си представя — каза той, — че ще благодаря на човек, който ме е обидил и ме е отупал като черга. Но аз съм благодарен. Оскърбена благодарност, но все пак благодарност.

Самуел се усмихна и бръчици наобиколиха очите му.

— Естествено ли ти се стори? Правилно ли постъпих?

— За какво говориш?

— За това, че донякъде обещах на жена си да го направя. Не й се вярваше, че ще мога. Знаеш, не съм от побойниците. За последен път човешка душа съм пребивал в графство Дери и то беше заради едно момиченце със зачервен нос и заради един учебник.

Адам гледаше Самуел, но в съзнанието си зърна и усети брат си Чарлз, черен и готов да убие, а оттам си спомни за Кати и за това как го гледаше над дулото.

— Страх нямаше — каза Адам, — беше повече изтощение.

— Сигурно не съм бил достатъчно разгневен.

— Самуел, само за едно ще те питам и повече нищо. Чул ли си нещо? Някакви известия за нея, изобщо каквото и да било?

— Нищо не съм чул.

— Това е почти облекчаващо — рече Адам.

— Изпитваш ли омраза?

— Не. Само нещо като присвиване на сърцето. Може би по-късно ще се превърне в омраза. Ти разбираш, между красотата и ужаса нямаше и една крачка. Объркан съм, объркан.

— Някой ден — каза Самуел — ще седнем и всичко ще подредиш на масата, ред по ред, като пасианс. Но сега… сега ти не разполагаш с всички карти.

Иззад навеса се донесе възмутеният крясък на недоволна кокошка, а след това и тъп удар.

— Нещо става при кокошките — сепна се Адам. Надигна се втори крясък.

— Ли е при кокошките — обясни Самуел. — Знаеш ли, ако кокошките имаха държава, църква и история, щяха да тълкуват човешката радост с неразбиране и отвращение. Случи ли му се на човек нещо весело и обнадеждаващо, все някоя кокошка отива стенеща на заколение.

Двамата замлъкнаха — мълчание, което се нарушаваше единствено от малки, престорени любезности: безсмислени въпроси за здравето и времето, чиито отговори никой не чува. И това може би щеше да продължи, додето се скарат отново, ако не беше се намесил Ли. Ли изнесе маса и два стола, които постави един срещу друг. На второто си идване донесе пайнт уиски и две чаши. Сетне домъкна близнаците, по един във всяка ръка, сложи ги на земята до масата и им даде по една пръчка — да размахват и да следят сенките им. Момченцата седнаха тържествени, огледаха се, впериха очички в брадата на Самуел, после подириха Ли. Бяха необичайно облечени — с правите панталони и опашатите сърмени жакети на китайчета. Единият беше тюркоазносин, а другият избелялорозов, с черни опашки и ширити. На главите им се мъдреха кръгли шапчици от черна коприна, на чиито плоски дъна стърчеше по един яркочервен помпон.

— Откъде, за Бога, си намерил тези дрехи, Ли? — попита Самуел.