Името му беше Андерсън, не притежаваше почти никаква дарба да общува с другите. Като повечето техничари, ужасяваше се и ненавиждаше размишленията. Чужди му бяха индуктивните скокове на мисълта. Изкопаваше си едно стъпало и се качваше с една стъпка — точно така катерачът изкачва последния ръб на планинския връх. Към Хамилтънови изпитваше родена от страх злоба, тъй като всички те наполовина вярваха, че са с криле, поради което им се случваха и лоши падания. Андерсън никога не падаше, не се подхлъзваше назад, никога не хвърчеше. Стъпваше бавно, бавно нагоре и накрая — както разправяха — открил, каквото търсел: цветния филм. Бе се оженил за Юна може би заради слабото й чувство за хумор, което пък му поддържаше самочувствието. И тъй като семейството й го плашеше и озадачаваше, отведе я на север в някакви мрачни и забутани места някъде по границата на Орегон. Изглежда бе водил доста примитивен живот сред своите стъкленици и хартии. Юна пишеше безстрастни писма, безрадостни, но и без никакво самосъжаление. Била добре и се надявала, че и вкъщи всички са добре. Съпругът й вече бил близко до своето откритие.
След което тя умря и трупът й бе изпратен у дома.
Аз не познавах Юна. Беше умряла много преди да помня каквото и да било. Години по-сетне Джордж Хамилтън ми е разправял за нея, а очите му се пълнеха и гласът му жалостиво трепваше. „Юна не беше красиво момиче като Моли — разправяше ми той. — Но имаше най-изящните ръце и нозе. Като трева й бяха тънки глезените, като трева се и движеше. Дълги пръсти с тесни, продълговати като бадеми нокти. Юна беше с чудна кожа, прозрачна, направо сияеща. Не се смееше и не играеше като нас. Нещо все я държеше настрана. Вечно имаше вид на човек, който слуша. Когато четеше, в лице заприличваше на човек, който слуша музика. Речем ли нещо да я попитаме, вярно е, отговаряше, стига да го знае, но не засукано и шарено, и пълно с «може би» и с «възможно е», както бихме постъпили ние. Ние преливахме от измишльотини. А в Юна имаше нещо просто и чисто — разказваше Джордж. — И един ден я докараха у дома. Ноктите й бяха изядени до живо месо, пръстите й напукани и захабени. А нозете й, милите нещастни нозе… — Джордж не можа веднага да продължи, след което, с решителността на човек, който се мъчи да се държи в ръце, довърши: — Нозете й бяха напукани, нарязани от камънак и трънаци. Милите крачета, дълго време не бяха обували обувки! А кожата й бе загрубяла като говежда… Смятаме, че е било нещастен случай — додаде той. — Толкова най-различни химикали! От това ще е.“
А Самуел размишляваше и тъгуваше с мисълта, че нещастният случай е станал от страдание и отчаяние. Смъртта на Юна го бе разтърсила като безмълвно земетресение. Не произнасяше своите храбри и окуражаващи думи, просто седеше сам-самичък и се люлееше на стола. Струваше му се, че причина за всичко е била неговата немарливост. И плътта му, която с такава радост бе удържала на времето, малко по малко взе да отстъпва. Младата кожа старееше, ясният му поглед мътнееше, огромните му рамене леко се поприсвиха. Приемайки нещата по свой начин, Лайза се справяше някак с трагедията — за нея отсам Рая не съществуваше никаква надежда. Но Самуел се бе оградил от природните закони с една стена от присмех и смъртта на Юна бе подкопала това укрепление. Той бе вече старец.
Другите му деца преуспяваха. Джордж работеше в застрахователното дело. Уил забогатяваше. Джо бе заминал на изток и съдействаше за оформянето на една нова професия, наречена „реклама“. В собствената му област недостатъците на Джо се превръщаха в предимства. Бе открил, че е възможно да предава и на другите своите материални фантазии, които, правилно използвани, са и същността на рекламата. Голям човек ставаше Джо на това ново поприще.
С изключение на Деси, която успешно въртеше своето шивачество в Салинас, останалите момичета се бяха омъжили. Единствен Том бе все още наникъде. Самуел бе споделил с Адам Траск, че Том се е насочил към велики неща. Като наблюдаваше сина си, бащата долавяше стремежите и опасенията му, напредването и крачките назад — същото бе изпитвал и той. Том не притежаваше меката поетичност на баща си, нито неговите весели и оптимистични възгледи. Но доближеше ли се човек до него, усещаше силата, топлината и желязната цялост на характера. А под всичко това — и една затвореност, едно стеснително свиване в себе си. Можеше да бъде безгрижен като баща си, но внезапно, точно в разгара й, тази веселост се прекъсваше като цигулкова струна и Том видимо пропадаше в някакви мрачини.