Беше мургав младеж. Навярно от слънцето, кожата му бе тъмночервена, като че вените му бяха увековечили някаква нордическа или може би вандалска кръв. Тъмночервени бяха косите, брадата и мустаците му и на този фон очите светеха изненадващо сини. Беше як, с набити рамене и ръце, ала с прибрани хълбоци. Би могъл да се мери по вдигане, бягане, ходене и езда с всекиго, но му липсваше каквото и да било чувство за надпревара. Уил и Джордж бяха хазартни типове и често се мъчеха да въвлекат и брат си в радостите и скърбите на приключението. Но Том казваше: „Опитвал съм, но ми изглежда просто уморително. Мислил съм защо трябва да е така. Ако спечеля, не изпитвам никакво тържество, ако загубя, не преживявам никаква трагедия. А без тези неща всичко е безсмислено. Не е това познатият начин да се печелят пари. Щом не наподобява нито раждането, нито смъртта, нито радостта или страданието, поне на мен ми се струва… че изобщо нищо не струва. Ако можех да усетя нещо, добро или лошо, и аз бих го правил.“
Уил не можеше да вникне в подобна позиция. Целият му живот бе една надпревара, състоеше се от всевъзможни рискове. И понеже обичаше Том, стараеше се да му предаде нещата, които сам намираше за приятни. Взе го в търговията и се помъчи да го инжектира с насладата от покупко-продажбата от надхитряването на другите, от разобличаването на техните измами, от машинациите в живота. Но Том всякога се завръщаше във фермата объркан, но без да укорява, усещайки, че някъде е изпуснал нишката. Чувстваше, че е трябвало да намери наслаждение в мъжките радости на борбата, но не бе в състояние да се прави, че ги изпитва.
Самуел бе твърдял, че Том всякога си препълва паницата — било с фасул, било с жени. Мъдър беше Самуел, но според мен познаваше само едната страна на Том. Том се отваряше може би малко повече към децата. И това, което пиша за него, е плод както на спомените, така и на известните ми факти плюс предположенията, изградени от това съчетание. Кой знае дали ще кажа истината?
Ние живеехме в Салинас и познавахме кога е пристигнал Том — мисля, той винаги идваше нощем — по това, че под нашите възглавници, моята и на Мери, напипвахме пакетчета дъвка. А в ония дни дъвката бе нещо много ценно, както се ценеше и петачето. Минаваха месеци, без да ни гостува, но всяка сутрин със събуждането ние бъркахме под възглавниците да проверим. Правя го и досега, макар от толкова много години да не съм намирал дъвка.
Сестра ми Мери не желаеше да бъде момиче. За нея това бе нещастие, с което така и не свикна. Правеше физически упражнения, играеше на топчета, на джелик, а момичешките дрехи й пречеха. Естествено, това бе много преди да й станат ясни предимствата да си момиче.
Ние си знаехме, че някъде в телата ни, по всяка вероятност под мишниците, има едно конче, което, натисне ли се както трябва, изведнъж ще ни позволи да полетим. Точно по същия начин Мери си бе измислила някаква магия, която я превръщаше в така желаното силно момченце. Ако заспи в определена вълшебна поза с извити по определен начин крака, глава под тайнствен ъгъл и „заключени“ един върху друг пръсти, на сутринта ще се събуди момче. Всяка нощ се опитваше да открие точната комбинация, но все не успяваше. Обикновено й помагах да си кръстосва пръстите. Вече се бе отчаяла дали някога ще налучка магията, когато една сутрин под възглавниците си намерихме дъвка. Отгънахме си по една и тържествено замляскахме — оттогава не е имало нищо по-вкусно от ментовата дъвка „Бийман“.
Мери нахлузваше дългите си черни рипсени чорапи и внезапно каза с огромно облекчение:
— Разбира се!
— Какво „разбира се“? — попитах я аз.
— Вуйчо Том — рече тя и задъвка с оглушително мляскане.
— Какво вуйчо Том? — запитах отново.
— Той ще знае как се става момче.
Колко било просто! Учудих се как сам не съм се сетил.
В кухнята майка ни напътстваше датското момиче, което бе дошло да ни прислужва. Бяхме сменили доста момичета. Новодошлите датски фермерски семейства пращаха дъщерите си да прислужват в американски къщи и така те научаваха не само езика, но и американската кухня, подреждането на трапезата, добри обноски и всички останали дребни полезнотии на салинаския хайлайф. След някоя и друга година, с дванайсет долара месечно, момичетата се превръщаха в изключително желани партии за американските младежи. Те не само придобиваха американски маниери, но все така можеха да работят като кобили на полето. Някои от най-изтънчените днешни семейства в Салинас водят началото си от тези именно момичета. И сега в кухнята имаше някаква Матилда с ленени къдри, около която мама къткаше като квачка. Ние нахълтахме.