— Станал ли е?
— Ш-шт! — рече мама. — Пристигна късно, оставете го да се наспи.
Но в задната спалня се чуваше шуртене на вода в легена и ние разбрахме, че вече е на крак. Свихме се като котета пред вратата му и зачакахме да се покаже. В първите минути помежду ни винаги имаше известна нерешителност. Мисля, че вуйчо ни Том бе също толкова стеснителен, колкото и ние. Според мен искаше му се да изхвръкне от стаята и да ни подхвърли във въздуха, но въпреки това спазихме официалния тон.
— Благодарим ти за дъвката, вуйчо Том.
— Радвам се, че ви е харесала.
— Ами ако останеш и довечера, ще ядем ли стриди плакия?
— Ще направим всичко възможно, стига майка ви да разреши.
Преместихме се в гостната и насядахме. От кухнята долетя гласът на мама:
— Деца, оставете го на мира!
— Не ми пречат, Оли — извика й той.
Настанихме се в триъгълник. Колко тъмно бе лицето на Том и колко сини бяха очите му! Носеше хубави дрехи, но никога не изглеждаше добре облечен. В това значително се различаваше от баща си. Червените му мустаци никога не биваха сресани косата му все стърчеше, а ръцете му бяха корави от труд.
— Вуйчо Том — поде Мери, — как се става момче?
— Как ли? Момчетата, Мери, просто се раждат момчета.
— Не, не става дума за това. Аз как мога да стана момче?
— Ти? — Том внимателно я изгледа.
— Аз не искам да съм момиче, вуйчо Том — рукнаха словата й. — Искам да бъда момче. А момичетата — какво? — прегръдки, целувки и кукли! Не искам да бъда момиче! Не искам! — Очите й се напълниха с ядовити сълзи.
Том се вгледа в ръцете си и с нащърбени нокти откъсна някаква кожичка. Мисля, дощя му се да изрече нещо хубаво, думи, каквито би казал баща му, сладостни, крилати думи, ласкави и красиви…
— Няма да те обичам, ако си момче — каза той.
— Защо?
— Защото ми харесваш като момиче…
В храма на Мери божеството рухна.
— Значи харесваш момичета?
— Да, Мери, много обичам момичетата.
На лицето й се изписа отвращение. Ако това е вярно, значи Том е глупак. С тон, който означаваше „не ми ги разправяй такива“, Мери каза:
— Това добре, но как мога аз да стана момче?
Том имаше вярно ухо. Стана му ясно, че главоломно пада в очите на Мери, а не му се искаше да загуби нейната привързаност и възхищение. Заедно с това у него трептеше тънката стоманена жица на правдата, която прерязваше главичките на бързо скалъпените лъжи. Загледа се в косата на Мери, светлоруса, почти бяла, стегнато сплетена да не й пречи и с вече зацапана опашка на плитката — преди всяка по-трудна стрелба с топче тя бършеше длани в косите си. Том погледна проницателно в нейните студени и враждебни очи.
— Аз не мисля, че ти наистина искаш да се промениш.
— Искам!
Не беше прав Том, тя наистина го искаше.
— Добре — каза той, — само че не можеш. И някой ден ще бъдеш благодарна.
— Няма да бъда благодарна — каза Мери, извърна се към мен и с мразовито презрение рече: — Тоя нищо не знае!
Том неволно се сви и аз изтръпнах пред това нечувано престъпно обвинение. Мери беше по-смела и по-безжалостна от повечето деца и затова бе спечелила всички стъклени топчета в Салинас.
— Ако майка ви каже, че може — неловко продума Том, — още тази сутрин ще поръчам стридите и довечера ще ги взема.
— Не обичам стриди! — сопна се Мери, изтича в нашата стая и тръшна вратата.
— Истинско момиче — каза Том, мрачно загледан подире й. Сега бяхме останали сами и аз почувствах, че съм длъжен да превържа нанесената от Мери рана.
— Аз пък умирам за стриди плакия — рекох.
— Разбира се, че умираш. Мери също.
— Вуйчо Том, наистина ли мислиш, че няма никакъв начин Мери да стане момче?
— Да, наистина — тъжно рече той. — Щях да й кажа, ако знаех.
— Тя е най-добрата бейзболистка в Уест Енд. — Том въздъхна и наново се загледа в ръцете си. Виждах, беше сразен от неуспеха си и го съжалих, страшно мъчно ми стана за него. Донесох изтърбушената тапа с напряко набодени топлийки, образуващи решетка. — Искаш ли да ти подаря една от моите клетки за мухи? — попитах го.
О, колко благороден беше той!
— Наистина ли ще ми я подариш?
— Да. Ето виж, дръпваш една карфичка, пъхаш вътре мухата и я затваряш, а тя почва да бръмчи.