— Много ми харесва. Благодаря ти, Джон.
Залови се цяла сутрин да дълбае с остро джобно ножче един къс дърво и когато се върнахме от училище, той бе изрязал малко човешко лице с подвижни очи, уши и устни, чиито миниатюрни лостчета се съединяваха в кухината отзад. На шията имаше дупчица, затворена с тапа. Чудна играчка беше! Хващаш муха, провираш я през дупчицата и затваряш тапата. И главичката внезапно оживява. Очите се въртят, устните приказват, ушите мърдат — полудялата муха стъпва по лостчетата и ги движи. Дори Мери донякъде му прости, но доверието й в него не се възвърна, докато не разбра колко е щастлива, че е момиче, но тогава бе вече късно. Главата той подари и на двама ни. Скрита някъде, тя все още съществува и все още работи.
Понякога Том ме водеше на риболов. Тръгвахме преди изгрев-слънце и поемахме с кабриолета направо към връх Фримънт. Наближехме ли планините, звездите избледняваха и надигаща се, светлината потъмняваше ридовете. Помня, че докато пътувахме, притисках ухо и буза о палтото на Том. Помня също как прехвърляше леко ръка през рамото ми и от време на време ще ме потупа през ръкава. Накрая ще спрем под някой дъб, ще изведем коня от теглича, ще го напоим на бързея и ще го привържем зад кабриолета.
Не си спомням Том да е говорел. Сега, като си помисля, установявам, че не помня нито какъв е бил гласът му, нито какви думи е употребявал. За дядо си помня, но сетя ли се за Том, в спомените ми настъпва някакво топло мълчание. Може би изобщо не е приказвал. Том имаше чудесни рибарски принадлежности и сам си правеше мухи за стръв. Но по нищо не личеше да се тревожи ще хванем ли пъстърва, или не. Той нямаше нужда да доказва надмощието си над животните.
Помня петопръстата папрат, растяща под малките водопади. Зелените й пръсти потрепваха под ударите на водните капки. Спомням си и уханията на планината: дивата азалия и далечния мирис на скункс, сладостното упоение на вълчия боб и потта на впрегнат кон. Няма да забравя плавните, красиви танци на мишеловите високо в небето и Том, който дълго гледа подир тях, но не помня нито веднъж да е споменал нещо за тях. Помня как държах примката на въжето, а Том набиваше колчета и наплиташе снадки. Помня миризмата на постланата в кошницата папрат и тънкия апетитен дъх на прясна и влажна дъгова пъстърва, кокетно легнала в това зелено ложе. Помня най-сетне как ще се върнем при кабриолета, ще насипем веян ечемик в кожената торба на коня и ще му я завържем зад ушите. Но в моите уши не е останал нито един звук от гласа му, нито една думица. В спомена ми той е останал тъмен и мълчалив, неописуемо топъл.
Том чувстваше мрака в себе си. Баща му беше мъж хубав и умен, майка му — нисичка, но математически точна. Всичките му братя и сестри бяха красиви или надарени, или с късмет. Том ги обичаше горещо всичките, но му се чинеше, че е тежък и прикован за земята. Изкатерваше планини от възторг и се препъваше в каменния мрак между върховете. Обземаха го изблици на безразсъдна смелост, но те биваха ограничавани от стоборите на страховете.
Самуел бе казал, че Том неуверено се стреми към велики неща, като се мъчи да реши трябва ли да поеме хладнокръвно всяка отговорност. Самуел познаваше характера на сина си и долавяше у него скритото буйство, но то го плашеше, тъй като Самуел не бе от буйните — дори когато удари Адам Траск с пестник, той бе далеч от всякакви стихии. Пръст тук имаха и книгите, които, някои тайно, влизаха в къщата — Самуел се носеше леко по гребена на книгата и безгрижно пазеше равновесие между многото идеи, подобно на човек, който управлява кану по разпенени бързеи. Том обаче се втурваше в книгата, пълзеше и се търкаляше между кориците й, риеше тунели като къртица в нейните разсъждения и затвореше ли я, тя бе цялата изписана на лицето и на ръцете му.
Несдържаност и стеснителност — слабините на Том имаха нужда от женска утроба, а същевременно се смяташе недостоен за жена. Минаваха продължителни периоди, когато се гърчеше в стенещо въздържание, след това грабваше влака за Сан Франциско да се овъргаля в жени и после тихомълком се връщаше в ранчото с чувството за слабост, неосъщественост и малоценност, за което се наказваше с работа: заемаше се да изорава и засява неблагодарни участъци земя и сечеше коравите дъбаци, додето гърбът му се схващаше и ръцете му се превръщаха в уморени дрипи.
Възможно е баща му да е стоял между него и слънцето, тъй като Том се губеше в сянката на Самуел. Той пишеше тайно стихове, а по онова време най-разумното бе това да не се прави ничие достояние. Поети бяха само бледите кастрати и мъжете на Запада ги ненавиждаха. Поезията се смяташе за признак на слабост, израждане и развала. Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото. Приемаше се, че поезията е таен грях, и може би с пълно право. Никой не знае колко са стрували стиховете на Том, защото ги бе показвал само на една личност, а преди да умре, изгори всяка дума. Ако се съди по пепелта в печката, трябва да са били много.