От всички в семейството Том обичаше най-много сестра си Деси. Тя беше веселячка. Смехът започваше от прага й. Магазинът й в Салинас бе явление единствено по рода си. Тук бе светът на жената. В него всички правила и опасенията, които раждат железните правила, ставаха на пух и прах. Вратата бе затворена за мъже. В това светилище жените можеха да бъдат жени — уханни, разпътни, загадъчни, суетни, честни и заинтересувани. Баленовите корсети се появиха най-напред при Деси, тези свещени корсети, които моделираха и извайваха плътта на жените в плът на богини. При Деси идваха жени, които посещаваха нужника й, за да повръщат, да се дръгнат и да си изпускат душата, и от тази свобода се раждаше смях, смях до Бога. Мъжете дочуваха смеха през затворената врата и с право се плашеха какво ли става там, може би угаждайки, че причина за тази веселба са именно те, което до голяма степен бе вярно.
Виждам я Деси и сега със златното й пенсне, олюляващо се на един нос, чиято кост не е била създадена за пенсне, от очите й струят хомерически сълзи, а гърдите и се свиват от мускулните спазми на смеха. Косата й падаше напред и провисваше между пенснето и очите й, стъклата се изхлузваха от мокрия нос и се въртяха, увиснали на черната си панделка.
Роклите при Деси се поръчваха с месеци по-рано, при което, преди да се избере материята и моделът, трябваше магазинът й да се посети най-малко двайсет пъти. В Салинас не бе имало нищо по-здравословно от Деси. Преди нейното появяване мъжете разполагаха със своите ложи, клубове и публични домове, докато жените си нямаха нищо освен Гилдията на Светия олтар и префърцуненото кокетство на пастора.
И един ден Деси се влюби. Не знам никакви подробности за нейната любовна история — нито кой е бил мъжът и какви са били обстоятелствата, нито какво е попречило: религиозни различия, жива съпруга, болест или егоизъм. Предполагам, че майка ми знаеше, но случаят беше едно от ония неща, които потъват в семейните секрети, за да не излязат никога вече. Ако ли пък са знаели и други хора в Салинас, изглежда, са го запазили от солидарност като една от тайните на града. Едничкото, което ми е известно, е, че историята беше безнадеждна, мътна и ужасна. Година по-късно веселието на Деси бе пресушено и смехът секна.
Том беснееше безумен по баирите като лъв, страдащ от страхотна болка. Една нощ, недочакал сутрешния влак, оседла коня си и замина за Салинас. Самуел го последва и от Кинг Сити телеграфира в Салинас. На сутринта, когато с почерняло лице Том пришпори капналия кон по „Джон Стрийт“ в Салинас, шерифът вече го очакваше. Взе му оръжието, затвори го в килията и докато Самуел пристигне да го вземе, остави го на черно кафе и на бренди. Самуел не чете на Том никакво конско, отведе го вкъщи и повече нищо не спомена за случката. В дома на Хамилтънови се възцари мълчание.
2
През 1911 година в Деня на благодарността Хамилтънови се събраха в ранчото — присъстваха всички деца с изключение на Джо, който се намираше в Ню Йорк, и Лизи, която бе изоставила семейството си, за да премине в друго. Юна бе мъртва. Пристигнаха с подаръци и с такива количества храна, каквито фамилията трудно би могла да погълне. Освен Деси и Том всички се бяха изпоженили и децата им изпълниха къщата с гълчава. Домът екна по-шумен от всякога. Децата пищяха, викаха и се боричкаха. А мъжете току прескачаха до ковачницата и се връщаха, смутено бършейки мустаци.
Личицето на Лайза ставаше все по-зачервено. Стъкмяваше всичко, даваше нареждания. Кухненската печка не угасна. Леглата бяха заети до едно, а на пода, върху възглавници и дюшеци, спяха дечурлигата. Самуел изрови прежната си веселост, хапливият му ум заискри и приказката му отново доби познатия напевен ритъм. Взимаше участие в разговорите и песните, в спомените, но още преди полунощ неочаквано изнемощя. Налегна го отпадналост и се добра до леглото, където от два часа се намираше и Лайза. Учудваше се на себе си не защото си бе легнал, а защото бе поискал да си легне.
Щом майката и бащата се прибраха, Уил донесе уискито от ковачницата и родът се събра в кухнята. Уискито ги обикаляше в закръглените чаши за сироп. Майките се промъкнаха до спалните да проверят завити ли са децата и сетне се върнаха. Говореха тихо, да не смущават малките и старците. Тук бяха Том и Деси, Джордж и неговата красива Мами, Демпси по баща, Моли и Уилям Дж. Мартин, Олив и Ърнест Стайнбек, Уил и неговата Дайла. На всички, и на десетимата, им се щеше да изрекат едно и също нещо. Самуел бе вече старец. Откритието беше еднакво поразително с това ненадейно да зърнеш призрак. Кой знае как, не бяха вярвали, че може да се случи. Пиеха си уискито и полугласно разнищваха новата си мисъл.