— Раменете му — видяхте ли как са се прегърбили? И походката — не е вече така пъргава.
— Влачи си малко ходилата, но не е там работата, а в очите. Очите му са остарели.
— Вечер си лягаше последен.
— Забелязахте ли, насред изречението забрави какво е искал да каже.
— По кожата го познах. Сбърчила се е, а на ръцете е станала прозрачна.
— Все си пази десния крак.
— Да, нали тъкмо него му счупи конят.
— Знам, ама по-рано никога не му е обръщал внимание.
В тези неща виждаха лично оскърбление. „Не може да бъде, повтаряха те. Татко не може да остарее.“ Самуел е млад като зората, вечната зора. Да остарее до своето пладне — да, но, мили Боже! Да го стигне вечерта? А сетне и нощта? О, не, Господи! Съвсем нормално бе мислите им да се мятат и после да отскачат, без да споменат нищо на глас, но разсъдъкът им казваше: „без Самуел светът ще се свърши!“
Какво ще мислим по даден въпрос, ако не знаем какво е било неговото мнение?
Какво ще е времето напролет, ами по Коледа? А дъждовете? Каква Коледа ще е това?
Умовете им се дръпваха от подобни мисли и решиха да намерят жертва — оскърбени, трябваше някого да оскърбят. Обърнаха се към Том.
— Ти беше тука. През цялото време си бил тука.
— Как можа да стане така? Кога стана?
— Кой беше виновен?
— Да не би да си случайно ти, какъвто си побъркан?
Том издържа, той бе понесъл всичко това, защото бе станало пред очите му.
— Заради Юна беше — пресипнало рече той. — Не можа да я прежали. Каза ми, че човекът, истинският човек, няма право да клюмне, та скръбта да го убие. Непрекъснато ми е повтарял как трябва да вярвам, че времето ще се погрижи за всичко. Толкова често го казваше, че познах: губи почва.
— Защо не си ни обадил? Може би щяхме нещо да сторим.
Том подскочи, буен, но затворен в себе си:
— По дяволите! Какво трябваше да ви обадя? Че умира от мъка? Или че мозъкът в костите му се топи? Какво е трябвало да ви кажа? Вас ви нямаше. А аз трябваше да бъда свидетел, да виждам как очите му умират. Майната ви! — Излезе от кухнята и недодяланите му нозе изкънтяха по каменистата земя.
Засрамиха се. Уилям Мартин се обади:
— Ще отида да го доведа.
— Недей! — тутакси го спря Джордж и зетят кимна. — Недей. Остави го на мира. Познаваме го като вътрешностите си.
След малко Том се върна.
— Искам да ви се извиня — каза той, — много съжалявам. Може и да съм малко пийнал. Случи ли ми се, татко казва, че съм бил „развеселен“. Една нощ се връщам с коня — почна самопризнанието си той, — едва се довличам през двора и падам в розите. Изпълзях по стълбата на ръце и крака и повърнах на пода до леглото си. На сутринта се мъча да му кажа, че ме е срам за случилото се, а той знаете ли какво ми рече? „Виж к’во, Том, ти беше просто развеселен.“ Де да бях развеселен! А то иначе пиян човек може ли да изпълзи до вкъщи? Просто развеселен.
Джордж прекъсна несвързаните му приказки:
— Ние трябва да ти се извиним, Том — рече той. — Какво излезе? Че те обвиняваме, а не сме имали такова намерение. Или може би имахме и затова молим да ни извиниш.
— Труден е животът тук — сериозно каза Уил Мартин.
— Защо не го накараме да продаде всичко и да се премести в града? Да си поживее дълго и щастливо. Ние с Моли сме готови да ги приемем, да живеят при нас.
— Мисля, че няма да се съгласи — каза Уил. — Инат като магаре и горд като жребец. Гордостта му е като желязо.
Обади се Ърнест, мъжът на Олив:
— Добре де, нищо не ни струва да го питаме. Ще го вземем при нас, сам или двамата…
След което наново замълчаха, тъй като мисълта, че няма вече да го има това ранчо, тази суха и камениста пустош от височини, по които ти изхвръква сърцето, и тези неплодородни низини, им се стори непоносима. По инстинкт и благодарение на опита си в търговията Уил Хамилтън бе станал великолепен четец на недотам дълбоките подтици у мъжа и жената.
— Ако го накараме да прекъсне занаята — рече той, — все едно че искаме да прекъсне живота си. Той това няма да направи.
— Имаш право, Уил — каза Джордж. — Ще си помисли, че е дошло от всичко да се откаже. И ще го вземе за малодушие. Дума да не става, никога няма да продаде ранчото. Продаде ли го, сигурен съм, че и седмица няма да живее.