— Има друг начин — подхвърли Уил. — Да дойде например на гости. Том ще се справи тук. Време е мама и татко да видят малко свят. Какво ли не става сега. Да се поосвежи, пък като се върне, пак да си хване занаята. След време навярно няма и да му трябва. Сам е казвал, че времето върши по-добра работа и от динамита.
Деси отметна коса от очите си.
— Чудно ми е, наистина ли мислиш, че е толкова глупав. Изхождайки от опита си, Уил отвърна:
— Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът му не разрешава. Тъй или иначе, можем да опитаме. Какво ще кажете?
Главите в кухнята кимнаха. Само Том седеше вкаменен и замислен.
— Том, не ти ли се ще да поемеш изцяло ранчото? — попита го Джордж.
— Та това е нищо — рече Том. — Хич не е страшно да го поддържаш, никога не е имало какво да се поддържа.
— Тогава защо не си съгласен?
— Не ми е толкова лесно да обидя баща си — каза Том.
— Той ще се усети.
— Но какво толкова лошо, ако му предложим?
Том разтърка уши, да прогони насъбраната се кръв, и те за миг побеляха.
— Не ви забранявам — рече той, — но аз не мога да го направя.
— Можем да му го напишем в писмо — предложи Джордж, — нещо като покана, шеговито. Омръзне ли му при някой от нас, нищо не пречи да отиде при другия. Години ще минат, докато погостува на всички ни.
С това и приключиха.
3
Том лично донесе писмото на Олив от Кинг Сити и понеже знаеше съдържанието му, изчака да останат насаме със Самуел и тогава му го даде. Самуел работеше в ковачницата с изчернени ръце. Хвана плика за ъгълчето, остави го на наковалнята и взе да мие ръце във ведрото с черна вода, където закаляваше горещото желязо. С върха на един гвоздей за подкова разряза плика и излезе на слънце да чете. Том бе свалил колелата на каруцата и смазваше осите с жълта грес, наблюдавайки баща си с крайчеца на окото. Самуел дочете писмото, сгъна го и го напъха обратно в плика. Седна на пейката пред ковачницата и се загледа в пространството. Сетне извади писмото, прочете го отново, сгъна го и го прибра в джоба на синята си риза. Том го видя, че става и се запътва полека по източния рид, ритайки кремъчните отломки по земята.
Бе капнал малко дъжд и сега се бе надигнал мъх от хилава тревица. На половината на склона Самуел клекна и взе в дланта си шепа корава камениста земя, разтри я с показалец и отдели кремък, пясъчник, късчета блестяща слюда, едно крехко коренче и един камък с жилки. Остави ги да се изсипят от ръката му и обърса длани. Откъсна стрък трева, захапа го и се взря нагоре към небето. На изток препускаше неспокоен сив облак, който дири дървеса, над които да се излее. Самуел се изправи и се спусна надолу. Надникна в навеса за сечивата и потупа дебелите подпори. Задържа се около Том и завъртя едно от колелата на каруцата, наблюдавайки сина си, като че го вижда за първи път.
— Та ти си бил вече голям мъж — рече той.
— Ти не знаеше ли? — попита Том.
— Да кажем, знаел съм… сигурно — каза Самуел и продължи разходката си. На лицето му бе цъфнал онзи жлъчен израз, така добре познат в семейството — самоязвителността, която го караше вътрешно да се смее. Мина покрай печалната зеленчукова градинка и обиколи цялата къща, отдавна вече остаряла. Дори последно пристроените спални бяха вече остарели, похабени от стихиите, маджунът около стъклата се бе свил и отлепил от тях. На пруста, преди да влезе в къщата, той се обърна да изгледа родната прегръдка на своето имение.
Лайза точеше кори за баница върху набрашнената дъска. Беше такава майсторка на точилката, че тестото сякаш оживяваше. Първо се разстилаше встрани, после, дръпнато от собственото си напрежение, леко се поприбираше. Лайза вдигна побледнялата кора, наложи я върху една от формите за пай и обряза краищата с нож. В една купа, потънали в червения си сок, малините си чакаха реда. Самуел приседна на един от кухненските столове, кръстоса колене и я погледна. Очите му се усмихваха.
— Нямаш ли какво да правиш по туй време на деня? — попита тя.
— Положително имам, майко, стига да пожелая.
— Тогава не стой там да ме разсейваш. Ако те е хванал дневният мързел, вестникът е в другата стая.
— Прочетох го — отвърна Самуел.
— Целия?
— Колкото ми беше нужно.
— Самуел, какво става с тебе? Намисляш май нещо. По лицето те познавам. Казвай какво е и ме остави да си довърша сладкиша.
Той ритна с преметнатия си крак и й се усмихна.
— Женица като трошица — подметна той. — И три като нея пак не правят залък.
— Я стига, Самуел! Нямам нищо против някоя шега в някоя вечер, но сега още няма единайсет. Хайде, казвай какво има!