— Стига да можех.
Адам протегна ръка и описа дъга в западна посока.
— Тази земя там… ще ми помогнеш ли да създадем онази градина, за която сме говорили? С вятърните помпи и кладенците, с блоковете от люцерна? Можем да произвеждаме цветни семена. Това са пари. Помисли си какво би било, акри с дъхава секирка и златни килими от невен! И, да кажем, десет акра рози за градините на целия Запад! Помисли само какво ухание ще разнася западният вятър!
— Ще ме разплачеш — каза Самуел, — а това никак не подхожда на един стар човек. — Очите му наистина се навлажниха. — Благодаря ти, Адам. Твоето мило предложение е самото ухание на западния вятър.
— Значи си съгласен?
— Не, това няма да стане. Но ще си го представям, докато слушам Уилям Дженингс Брайън в Салинас. И току-виж съм повярвал, че наистина е било.
— Но аз държа да стане!
— Иди поприказвай с Том. Той ще ти помогне. Горкият, дай му само възможност, целият свят би засадил с рози.
— Знаеш ли какво правиш, Самуел?
— Зная, толкова добре зная, че сякаш половината вече съм направил.
— Що за упорит човек си ти!
— Заядлив — каза Самуел. — Лайза твърди, че съм заядлив. Но сега децата ме пипнаха в своята паяжина и аз мисля, че така ми е добре.
2
Масата за вечеря беше подредена в къщата.
— Имах намерение да ви сервирам под дървото като друг път — рече Ли, — но навън се захлади.
— Правилно, Ли — каза Самуел. Двамата близнаци тихо се присламчиха и срамежливо загледаха госта. — Хей, момчета, откога не съм ви виждал! Ама хубави имена ви дадохме, а? Ти беше Кейлъб, нали?
— Аз съм Кейл.
— Дадено, Кейл. — Обърна се към другия: — А ти? Можа ли да откриеш защо се наричаш Аарон?
— Моля?
— Не се ли казваш Аарон?
— Да, сър.
— Той си го пише с едно „а“ — ухили се Ли. — Съучениците му смятат, че с две „а“ е малко префърцунено.
— Имам трийсет и пет белгийски заека, сър — похвали се Арон. — Не искате ли да ги видите? Клетката е при извора. Имам и осем новородени, вчера се родиха.
— Бих искал да ги видя, Арон. — Устата му се изкривиха. Кейл, да не ми кажеш сега, че си станал градинар?
Ли извърна рязко глава и стрелна Самуел:
— Недейте! — неспокойно рече той.
— Догодина татко ще ми даде един акър на равното — каза Кейл.
— Мъжкият ми заек тежи седем килограма и половина — похвали се Арон. — Ще го подаря на татко за рождения му ден. — Чуха Адам да отваря вратата на стаята си. — Не му казвайте — припряно додаде Арон, — пазя го в тайна.
Ли разряза задушеното месо.
— Все да ми смутите съзнанието, мистър Хамилтън! — каза той. — Сядайте, момчета.
Като спускаше ръкави, Адам влезе и седна начело на масата.
— Добър вечер, момчета — рече той и те му отговориха в един глас.
— Добър вечер, татко.
— Не му казвайте — прибави Арон.
— Няма — увери го Самуел.
— Какво да не казва? — попита Адам.
— Не може ли човек да скрие нещо? — обади се Самуел.
— Имаме си тайни със сина ти.
— Веднага след вечеря — намеси се Кейл — и аз ще ви кажа една тайна.
— С радост ще я чуя — каза Самуел. — Истински се надявам вече да не съм я отгатнал.
Ли вдигна поглед от нарязаното месо и погледна Самуел. След това се зае да подрежда резените в чиниите. Момчетата залапаха бързо и безмълвно като вълчета.
— Може ли да станем, татко? — попита Арон.
Адам кимна и близнаците пъргаво излязоха. Самуел погледна след тях.
— Имат вид на по-големи от единайсет — рече той.
— Доколкото си спомням, на единайсет моите още пискаха и врещяха и се гонеха в кръг. А тия приличат на възрастни мъже.
— Сериозно? — попита Адам.
— Мисля, че разбирам защо е така — рече Ли. — В къщата няма жена, за да се радва на бебета. Мъжете според мен не са много по бебетата, тъй че на момчетата никога не им е трябвало да се правят на малки. Няма какво да спечелят. Но не знам за добро ли е, за лошо ли…
Самуел обра соса по чинията си с резен хляб.
— Питам се, Адам, дали ти е ясно какъв човек имаш в лицето на Ли. Философ, който може да готви, или готвач, който може да размишлява? На много неща ме е научил. Трябва да си възприел доста от него.
— Боя се, че не съм се вслушвал — отвърна Адам, — или пък недостатъчно е говорел.
— Адам, защо не си искал децата да научат китайски?
Адам се замисли.
— Изглежда — рече той, — дошло е време за откровения. Струва ми се, от чиста ревност. Наричам го другояче, но може би не съм искал толкова лесно да се отдалечат от мен в посока, която не мога да проследя.
— Напълно разумно и почти съвсем човешко — отбеляза Самуел. — Но да го осъзнаеш, е голяма победа. Интересно, дали ми се е случвало да стигна дотам.