— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.
3
Адам и Ли изпратиха Самуел до навеса. Ли носеше калаен фенер да осветява пътеката — беше една от ония ясни нощи на ранната зима, когато в небето е гъмжило от звезди и поради това земята изглежда двойно по-тъмна. Над хълмовете бе легнала тишина. Не помръдваше никоя твар, ни тревопасна, ни хищна, а въздухът бе тъй застинал, че клонакът и шумата на горуните се рисуваха неподвижни на Млечния път. Тримата мъже мълчаха. От време на време проскърцваше само дръжката на фенера, люлеещ светлика си в ръката на Ли.
— Кога смяташ да се върнеш от своето пътешествие? — попита Адам. — Самуел не отвърна. Славословие търпеливо чакаше в яхъра с наведена глава, втренчил млечните си очи в сламата под копитата му. — Май цял живот няма да се разделиш с тоя кон.
— На трийсет и три години е — каза Самуел. — Зъбите му се претриха. Налага се от ръка да го храня с топла ярма. Има и лоши сънища, понякога трепери и плаче на сън.
— По-грозна кранта не съм виждал — рече Адам.
— Знам. Струва ми се, тъкмо затова го избрах като жребче. И знаеш ли, преди трийсет и три години за него съм дал два долара. Нищо не му беше в ред! Копитата му като палачинки, задните крака — дебели, къси и прави, ще речеш, няма колене, главата му тъпа като чук, гърбът му хлътнал, гърдите сплескани, а задницата огромна. Устата му е като желязо, а на подопашния ремък и досега се противи. Оседлаеш ли го, оставаш с впечатлението, че си се качил на шейна, която се спуска по чакълеста урва. Не може да ходи в тръс, а като върви, се препъва. За трийсет и три години не открих в него нищо хубаво. Дори нравът му е отвратителен, себелюбив, сприхав, подъл и непокорен. И до ден днешен не смея да го заобиколя отзад, положително ще ми тегли някое чифте. Като му давам ярмата, опитва се да ми ухапе ръката. Но си го обичам.
— И сте го нарекли Славословие? — удиви се Ли.
— Естествено — каза Самуел, — рекох си, че едно такова злонадарено същество заслужава поне един свестен атрибут. Вече не му остава много.
— Може би трябва да го избавиш от страданията му — рече Адам.
— Какви страдания! — възкликна Самуел. — Той е едно от малкото щастливи и самодоволни създания, които съм срещал.
— Сигурно вече го наболява тук-там.
— Да, но той не е на това мнение. Славословие и досега се мисли за великолепен кон. Адам, би ли го застрелял?
— Да, мисля, че мога. Да, ще мога.
— Наемаш ли се с това задължение?
— Наемам се. На трийсет и три години е, отдавна си е изживял живота.
Ли бе оставил фенера на земята. Самуел приклекна до него и машинално протегна ръце към топлината на жълтеникавия ореол.
— Все нещо ме човърка, Адам — каза той.
— И какво е то?
— Ти наистина ще застреляш коня ми, защото смъртта може да се окаже по-сносна, така ли?
— Ами да, имах предвид…
— Адам — бързо го прекъсна Самуел, — харесваш ли си живота?
— Разбира се, че не.
— Ако притежавах лекарство, което може да те изцели, но и да те убие, трябва ли да ти го дам? Изследвай себе си, човече!
— Какво лекарство?
— Никакво — каза Самуел. — Ако ти кажа, че може да те убие, ще ми повярваш ли?
— Внимавайте, мистър Хамилтън — намеси се Ли, — внимавайте!
— За какво става дума? — попита Адам. — Кажи ми за какво мислиш.
— Мисля, че веднъж няма да внимавам — меко рече Самуел. — Ли, ако греша… чуй ме, ако съм в грешка, ще поема отговорността, цялата вина ще поема, каквато и да е.
— Сигурен ли сте, че сте прав? — нетърпеливо го попита Ли.
— Естествено, че не съм. Адам, искаш ли такова лекарство?
— Да. Не го знам какво е, но ми го дай.
— Адам, Кати е в Салинас. Станала е собственичка на публичен дом, най-порочния и долния в целия ни край. Там можеш да купиш злото и грозното, извратеното и пошлото, най-лошите неща, които човешкият мозък може да измисли. Куцо и сакато ходи там да се задоволява. Но има и по-лошо. Кати, която сега се нарича Кейт, взема младото, свежото и красивото и така го обезобразява, че никога повече не може да се възстанови. Ето, това ти е лекарството. Да видим как ще ти подейства.