— Ти си лъжец! — каза Адам.
— Не, Адам. Може да съм много неща, но лъжец не съм.
Адам се извърна към Ли.
— Вярно ли е?
— Аз не съм противоотрова — рече Ли, — вярно е.
Адам се олюля в светлината на фенера, след това обърна гръб и побягна. Чуха тежките му стъпки, препускащи и лутащи се. Чуха да пада в драките, да се заплита в тях и пълзейки, да продължава пътя си по склона. Затихна едва когато прехвърли челото на възвишението.
— Вашето лекарство действа като отрова — рече Ли.
— Поемам отговорността — каза Самуел. — Много отдавна съм научил едно нещо: щом кучето ти глътне стрихнин и вземе да мре, грабвай брадвата и го отнасяй на дръвника. Изчакваш поредния гърч и в същия момент му отсичаш опашката. Ако отровата не си е свършила работата кучето ти може и да оздравее. Сътресението от болката може да противодейства на отровата. Но без това сътресение неминуемо умира.
— Но отде знаете, че тук е същият случай?
— Не знам. Но без това той неминуемо ще умре.
— Смелчага сте вие — каза Ли.
— Не смелчага, а старец. И ако трябва да нося нещо в съвестта си, няма да е задълго.
— Сега според вас какво би направил? — попита Ли.
— Знам ли го? Но във всеки случай няма да се мотае повече като дрипа. Вземи фенера да ми светнеш. Може ли?
На жълтеникавата светлина Самуел пъхна юздечката в устата на Славословие. Беше тъй изтънена, че приличаше на стоманена нишка. Оглавникът бе отдавна изоставен. Старата чукоподобна глава можеше да протяга муцуна накъдето си иска, да спре и да хрупне от крайпътната трева. На Самуел му беше все едно. Нежно пристегна подопашния ремък и конят се завъртя с намерение да го ритне. Когато вече го бе вкарал между тегличите на колата, Ли попита:
— Ще имате ли нещо против да се повозя донякъде с вас? Ще се върна пешком.
— Тръгвай — рече Самуел и се помъчи да не забележи как Ли му помогна да се качи в кабриолета.
Нощта бе много тъмна и Славословие показа отвращението си към нощните пътешествия, като се препъваше на всеки четири-пет стъпки.
— Изплюй камъчето, Ли — подкани го Самуел. — Какво искаше да ми кажеш?
Ли не показа, че е изненадан.
— Може би и аз съм любопитен като вас — каза той. — Свикнал съм да обмислям. Вероятностите са ми известни, но тази вечер окончателно ме побъркахте. Бих се обзаложил, че вие сте последният човек, който би съобщил на Адам.
— А ти знаеше ли за нея?
— Разбира се — отвърна Ли.
— Децата знаят ли?
— Едва ли, но това е само въпрос на време. Знаете колко жестоки са децата. Някой ден ще им го изкрещят в училищния двор.
— Дали да не ги махне по-далеч от тук? — каза Самуел. — Какво мислиш, Ли?
— Не ми отговорихте на въпроса, мистър Хамилтън. Как можахте да направите това?
— Смяташ ли, че сбърках?
— Не, съвсем не искам да кажа това. Но никога не съм ви подозирал, че можете да заемете твърда и непоколебима позиция по какъв да е въпрос. Така ви бях преценил. Интересно ли ви е?
— Покажи ми човека, комуто няма да е интересно, когато обсъждат него самия — рече Самуел. — Продължавай.
— Вие, мистър Хамилтън, сте човек мекушав. И аз винаги съм смятал, че тази мекушавост е дошла, защото не искате да си имате неприятности. Съзнанието ви е леко и свободно като агънце, което подскача по поляна с маргарити. И доколкото аз знам, вие никога не сте се отличавали с мъртва захапка по един или друг въпрос. И тази вечер изведнъж направихте нещо, което скъса портрета, който ви бях нарисувал.
Самуел намота поводите около клечката, забодена в гнездото за камшика, и Славословие се запрепъва по изровения път. Старецът поглади брада, грейнала съвършено бяла в звездното сияние. Свали черната си шапка и я остави в скута си.
— Мен, ако питаш, и аз бях изненадан не по-малко от тебе — издума той. — Но ако искаш да разбереш защо, надникни в себе си.
— Не ви разбирам.
— Ако ми беше разказал за проучванията си по-рано, щеше да бъде съвършено различно, Ли.
— Пак нищо не разбирам.
— Внимавай, Ли, ще ми развържеш езика. Нали съм ти казал, ирландското у мен е на талази. Сега приижда.
— Мистър Хамилтън — поде Ли, — вие заминавате и няма да се върнете. При това не възнамерявате да живеете още дълго.
— Вярно е, Ли. Как позна?
— Смъртта се носи около вас. Излъчва се от вас.
— Не допусках, че някой ще я забележи — каза Самуел. — Знаеш ли, на живота си гледам като на някаква музика, невинаги хубава, но въпреки това стегната и мелодична. А ето вече толкоз време, откак животът ми не звучи като пълногласен оркестър. Чува се само един тон, тонът на неизменната печал. И в това отношение не съм единственият, Ли. Струва ми се, мнозина от нас са приели, че животът завършва с поражение.