— Искам да видя Кейт — изтърси той.
— Мис Кейт сега е заета. Очаква ли ви?
— Не.
— Нали знаете, и аз мога да се погрижа за вас.
— Мен ми трябва Кейт.
— Можете ли да ми кажете защо?
— Не.
Гласът на момичето стана като острие, наточено на брус.
— Не можете да я видите. Заета е. Ако не искате момиче или нещо друго, по-добре да си вървите.
— Добре, няма ли да й кажете, че съм дошъл?
— Тя познава ли ви?
— Не зная. — Почувства, че куражът му го напуска. Долови познатата студенина. — Не зная. Но не бихте ли предали, че я търси Адам Траск? Тя ще реши дали се познаваме или не.
— Ясно. Ще й предам.
Тя се приближи тихо до една врата вдясно и я отвори. Адам чу няколко заглушени думи, през вратата погледна някакъв мъж. Момичето бе оставило вратата отворена, за да знае Адам, че не е сам. В едната страна на стаята, над някакъв портал, висеше тежка завеса. Момичето разтвори дълбоките дипли и се скри. Адам се облегна в стола. С крайчеца на очите си видя мъжката глава — надникна и се отдръпна.
Стаята на Кейт бе подредена така, че да създава удобство и експедитивност. С нищо не напомняше стаята, в която бе живяла Фей. Стените бяха облепени с шафранена коприна, драпериите се спускаха в ябълковозелено. Беше стая на коприната: дълбоки кресла, тапицирани с копринени възглавници, лампи с копринени абажури, широко легло в другия край, покрито с лъскав бял сатен и грамада от исполински възглавници. По стените нямаше никакви картини или фотографии, нищо лично. Върху абаносовата тоалетна масичка до леглото нямаше нито шишенца, нито пулверизатори; блясъкът й се отразяваше в едно тройно огледало. Килимът бе стар, плътен — китайски килим с ябълковозелен дракон на оранжев фон. Единият ъгъл представляваше спалня, средата бе за официални срещи, в другия край бе оформен кабинет — картотека от златист дъб, голям сейф, черен със златни букви, писалище с ролетков похлупак и двойна лампа със зелен сенник, а зад него — един обикновен и един въртящ се стол.
Кейт седеше на въртящия се стол зад писалището. Бе все още красива. Отново бе с руси коси. Устата — малка и твърда, както винаги с повдигнати ъгълчета. Но очертанията й вече не бяха така остри. Раменете й се бяха налели, затова пък ръцете се бяха набръчкали и отслабнали. Страните й бяха закръглени, кожата под брадичката — набрана. Имаше все така малки гърди, но стомахът издаваше посъбрала се тлъстина. В бедра бе още тясна, ала краката и стъпалата изглеждаха уплътнени, над ниските обувки се издуваха наедрели прасци. През чорапите й едва-едва се забелязваха ръбовете на ластични бандажи, които трябваше да притискат вените. Въпреки това бе хубава и спретната. Остарели бяха само ръцете, дланите и пръстите лъщяха корави, а отгоре се бяха набраздили, изпъстрени с кафяви петънца. Носеше строга тъмна рокля с дълги ръкави, на която контрастираха единствено белите дантели, разцъфтели около врата и китките. Почти невидима беше следата, оставена от годините. Човек, който я вижда често, едва ли би открил каквато и да е промяна. По страните й нямаше бръчки, очите и бяха все тъй остри и безизразни, носът — изящен, устните — тънки и решителни. Белегът на челото почти не личеше, бе покрит с пудра с цвета на кожата й.
Кейт преглеждаше сноп снимки в еднакъв формат, всички направени с един и същ фотоапарат и почти побелели от магнезиевата светкавица. И макар действащите лица във всяка снимка да бяха различни, в позите им се забелязваше отегчително сходство. Нито едно от женските лица не беше обърнато към обектива. Кейт подреди снимките на четири купчинки и пъхна всяка в плик от дебела кафява хартия. Когато на вратата се почука, постави пликовете в една от клетките на писалището.
— Влез! О, Ева, влез. Доведе ли го?
Преди да отговори, момичето се приближи до масата. Тук, на по-силната светлина, лицето й се изписа напрегнато, с блестящи очи.
— Нов е. Непознат. Казва, че искал да се види с вас.
— Знаеш, Ева, че не може. Ти си наясно кой може да идва при мене.
— Казах му. Твърди, че навярно ви познавал.
— Добре де, кой е той?
— Едър, висок като върлина, леко пийнал. Казва, че се наричал Адам Траск.
Кейт не трепна и не издаде звук, ала Ева схвана, че вестта е попаднала, където трябва. Кейт бавно сви пръстите на дясната си ръка, а лявата се проточи като хилава котка към ръба на писалището. Притихна, сякаш затаи дъх. Ева се разтрепера. Мисълта й прескочи към чекмеджето в скрина й, където се намираше спринцовката за подкожни инжекции.